Ли Бардуго - Престол и щурм

— Опасно момче. Опасно момиче — коментираше Боткин една сутрин, наблюдавайки близнаците в тренировъчна схватка с група Корпоралки, докато неколцина силно притеснени Призоваващи чакаха реда си. Мари и Сергей също бяха тук; подир тях както обикновено се мъкнеше Надя.

— Тя е по-фтрафна от него — изфъфли жално Сергей. Тамар му беше сцепила устната и сега той говореше трудно. — Фтрах ме фаща за нейния фъпруг.

— Няма се жени — отсече Боткин в мига, когато Тамар тръшна на земята един напълно беззащитен Огнетворец.

— Че защо не? — попитах изненадана.

— Не тя. Не и неин брат също — отвърна наемникът. — Те приличат на Боткин. Родени за битки. Правени за война.

Трима Корпоралки едновременно се нахвърлиха на Толя. Само след миг и тримата стенеха и се превиваха на пода. Замислих се за онова, което Толя ми каза в библиотеката — че не е роден да служи на Тъмнейший. Подобно на мнозина шуанци, той също беше избрал жребия на наемник и обикаляше света, предлагайки услугите си като капер и наемен войник. Но ето че накрая пак стигна до Малкия дворец. Но колко още щяха да останат двамата със сестра си тук?

— На мен тя ми се нрави — обади се Надя, следейки Тамар с копнежен поглед. — Безстрашна е.

Боткин се разсмя.

— Безстрашна е друга дума за глупава.

— Аз бих си фпефтил това пред нея — простена Сергей, докато Мари попиваше сцепената му устна с мокра кърпа.

Усетих, че не мога да прикрия усмивката си и се извърнах. Все още не бях забравила как те тримата ме „приветстваха“ с пристигането ми в Малкия дворец. Вярно, не те ме нарекоха блудница, нито се опитаха да ме прогонят, но пък и не казаха една добра дума в моя подкрепа. Затова сега нямах ни най-малко желание да се преструвам на тяхна приятелка. Пък и не бях съвсем сигурна какво трябва да е поведението ми към тях. И преди не се славехме като най-близки, а промяната в моя статус сякаш правеше пропастта между нас още по-непреодолима.

„На Женя това изобщо нямаше да й направи впечатление“, внезапно ми мина през ума. Женя ме познаваше. Двете заедно неведнъж се бяхме заливали от смях и си бяхме споделяли момичешки тайни, затова нито златотъканият кафтан, нито титлите биха й попречили да ми каже точно какво мисли; нито пък да вплете пръсти в моите, за да си поклюкарстваме.

Колкото и лъжи да ми беше наговорила, тя все пак ми липсваше.

Сякаш в отговор на тези усетих как някой ме дърпа за ръкава и нечий треперлив глас изрече: „Суверенна моя“.

До мен стоеше Надя и пристъпваше от крак на крак.

— Надявах се…

— Какво има?

Тя се обърна към един от тъмните ъгли в конюшните и посочи някакво момче в сините одежди на Етералки, което не бях виждала никога преди.

Малцина Гриша бяха откликнали на указа за опрощение, но това момче беше прекалено младо, за да е участвало в събитията. То нервно приближи, сучейки с пръсти краищата на кафтана си.

— Това е Адрик — представи го Надя и обгърна раменете му с ръка. — Братчето ми. — Приликата между двамата беше очевидна, но едва след като я потърсиш. — Разбрахме, че се каниш да евакуираш училището.

— Така е.

Изпращах всички ученици далече от бъдещото бойно поле, където бях сигурна, че ще намерят удобни легла и достатъчно място за всички: Керамзин. Боткин заминаваше с тях. Неприятно ми беше да се лишавам от толкова способен воин, но така младите Гриша щяха да продължат обучението си, а и той щеше да ги наглежда. Тъй като Багра отказваше да ме приеме, пратих при нея прислужник със същото предложение. Тя нищо не отговори. Въпреки че се опитвах да простя и да забравя нейното пренебрежение, от това поредно незачитане ме заболя.

— Значи ти си ученик? — обърнах се към Адрик, прогонвайки мисълта за Багра. Той кимна отсечено; чак сега забелязах решително издадената му брадичка.

— Адрик се питаше… ние двамата се питахме…

— Искам да остана — яростно настоя момчето.

Веждите ми хвръкнаха към челото.

— На колко си години?

— Достатъчно съм голям, за да се бия.

— Той щеше да завърши тази година — вметна Надя.

Свъсих вежди. Оказваше се, че е само две години по-малък от мен, но целият беше само кожа, кокали и чорлава коса.

— Замини с останалите в Керамзин — казах. — Ако след година все още имаш желание, може да се присъединиш към нас. — „Стига да сме оцелели дотогава.“

— Мен ме бива — заинати се той. — Аз съм Вихротворец и съм силен колкото Надя, даже без муска.

— Прекалено опасно е…

— Тук е домът ми. Никъде няма да ходя.