Ли Бардуго - Престол и щурм

— Какво се промени ли? — задави се тя. Устните й се превърнаха в тънка права линия, а ръцете се свиха в юмруци. — Имах леля, която живееше в Новокрибирск. И племенница. Тъмнейший можеше да ми каже какво е замислил. Само ако ги бях предупредила… — Гласът й се пречупи, а аз тутакси се засрамих от удоволствието, което изпитвах да я наблюдавам как страда.

Гласът на Багра отекна в ушите ми: „Властта ти се отразява добре… Колкото повече имаш, още повече ще ламтиш за нея.“ И все пак, можех ли да вярвам на Зоя? Влагата в очите й истинска ли беше, или престорена? Тя преглътна сълзите и ме погледна втренчено.

— Ти пак си ми неприятна, Старков. Едва ли някога това ще се промени. Проста си и непохватна. И досега не мога да си обясня защо точно на теб се е паднала такава дарба. Но независимо от всичко си Призоваващата слънцето и ако можеш да защитиш свободата на Равка, аз ще воювам на твоя страна.

Наблюдавах я замислено; виждах двете ярки петна, които горяха на скулите й, и как потрепват устните й.

— Е? — попита тя; усетих какво й коства да зададе този въпрос. — Отпращаш ли ме?

Забавих отговора си малко по-дълго.

— Може да останеш — казах. — Засега.

— Всичко наред ли е? — намеси се Мал. Дори не бяхме забелязали кога е приключил тренировката.

Слабостта на Зоя изчезна като изтрита с кърпа и тя го озари с ослепителна усмивка.

— Дочух, че си бил същински магьосник с лъка и стрелите, та си мислех дали няма да ми дадеш някой урок.

Мал премести поглед от Зоя към мен.

— Може би по-късно.

— Нямам търпение — пропя тя и се понесе, обгърната от шепот на коприна.

— Какво беше това? — попита той, докато изкачвахме хълма към Малкия дворец.

— Нямам й доверие.

Той дълго мълча.

— Алина — започна притеснено, — онова, което се случи в Крибирск…

Накарах го веднага да замълчи. Не исках да знам какво е станало между тях двамата в лагера на Гриша. Пък и не за това ставаше дума сега.

— Тя беше една от фаворитките на Тъмнейший и ме мрази открай време.

— Може би просто ти завижда.

— Счупи ми две ребра.

— Какво?!

— Случи се нещо като злополука. — Така и не разказах на Мал колко тежко ми беше преди да овладея силата си; не му споменах нищо за безкрайните самотни дни на напразни усилия и провали. — Важното е, че сега не съм сигурна на кого е истински предана. — Разтрих врата си, където мускулите бяха станали на възли. — На никого не мога да имам вяра — нито на Гриша, нито на прислугата. Всеки от тях може да работи за Тъмнейший.

Мал се озърна наоколо. В този момент като по чудо никой не ни наблюдаваше. Подавайки се на порива, той посегна и взе ръката ми.

— След два дни Грицки дава прием във вътрешния град. Поканил е ясновидци да гадаят бъдещето на гостите. Ела с мен.

— Грицки ли?

— Баща му е Степан Грицки, царят на туршията. Новобогаташ. — И Мал продължи, съвършено наподобявайки говора на самодоволно парвеню: — Но семейството му има дворец на брега на канала.

— Не мога — отвърнах. От главата ми не излизаха военните съвети, огледалните чинии на Давид, евакуацията на училището. Пък и щях да се чувствам като на тръни на някакъв прием, когато войната чука на вратата ни.

— Напротив, можеш, само за час–два.

Така се изкушавах да си открадна малко време насаме с Мал, далече от задушаващата атмосфера на Малкия дворец.

Той явно усети, че се колебая.

— Ще те натъкмим като една от гледачките — каза. — Така и няма да разберат, че Призоваващата слънцето е сред тях.

Хм, прием, когато работата за деня е вече отхвърлена, пък и той не е минал напразно. Е, какво пък, ще пропусна една безплодна нощ в библиотеката!

— Добре тогава — отвърнах, — да вървим.

Лицето му светна в усмивка и това ме остави без дъх. Още не бях свикнала, че подобна усмивка може да е предназначена за мен.

— На Толя и Тамар това никак няма да им се хареса — предупреди ме той.

— Те са моя охрана и трябва да се подчиняват на заповедите ми.

Мал се закова на място и направи изискан поклон.

— Тъй вярно, суверенна моя — сериозно произнесе той. — Живеем, за да служим.

Подбелих очи, но после, докато вървях забързано към работилниците на Материалки, усетих лекота, каквато не бях изпитвала от седмици.

Домът на Грицки беше в квартала край канала — най-непривлекателната част от вътрешния град заради близостта на моста и непрекъснатото движение и гълчава на тълпите по него. Представляваше неголяма, но пищна постройка, от едната страна на която имаше паметник на падналите във войните, а от другата бяха градините на метоха „Света Лизабета“.