Ли Бардуго - Престол и щурм

— Казах им, че мразиш херинга.

— Защо?

— А също и че обичаш сливов кейк. И как Ана Куя те нашари с пръчка, защото си съсипа пролетните пантофки, докато скачаше из локвите.

Сбърчих нос.

— Защо ти е трябвало да им разказваш всичко това?

— Исках да видят и човешкото ти лице — отвърна той. — Досега за тях ти си само Призоваващата слънцето. Гледат на теб като на някаква заплаха — още един могъщ Гриша, не по-различен от Тъмнейший. Аз пък искам да мислят за теб като за своя дъщеря, сестра или приятел. Нека видят просто Алина.

Усетих как в гърлото ми засяда буца.

— Често ли се упражняваш да бъдеш толкова възхитителен?

— Всекидневно — ухили се той. После ми намигна. — Но предпочитам да ми викаш „полезен“.

Параклисът беше единствената запазена постройка от стар манастир, който навремето се издигал на най-високото място в Ос Олта. Мълвеше се, че в него бил коронясан първият цар на Равка. На фона на всичко останало в дворцовия парк, той имаше съвсем аскетичен вид — с варосани в бяло стени и едно-единствено синьо кубе. Вътре нямаше жива душа; личеше си, че просто плаче за основно почистване. Пейките бяха покрити с дебел слой прах, а под стрехите гнездяха гълъби. Докато вървяхме по пътеката между пейките, Мал ме хвана за ръка и сърцето ми подскочи.

Не се наложи да губим много време във вестиария. Няколкото книги по лавиците се оказаха същинско разочарование — просто купчина стари сборници с химни с ронещи се пожълтели страници. Единственото интересно нещо тук беше масивният триптих зад олтара. Върху трите му огромни криле в изобилие от краски бяха изографисани тринайсет светии с милосърдни лица. Разпознах някои от Жития санктя: Лизабета с кървавите рози; Пьотр със забитите в тялото му горящи стрели. Тук беше и Свети Илия с нашийника, оковите и скъсаните вериги.

— Никакви животни — отбеляза Мал.

— Доколкото съм виждала, него никъде не го изобразяват с муските, само с вериги. Единственото изключение е Жития санктя. Не мога да си обясня защо.

По-голямата част от олтара имаше доста запазен вид, но крилото с Илия беше зле пострадало от времето и влагата. Лицата на светиите едва личаха изпод мухъла, а миризмата на плесен беше почти задушаваща. Покрих носа си с ръкав.

— Тук някъде трябва да има теч — каза Мал. — Това място е същинска руина.

Втренчено оглеждах олтара, опитвайки се да различа чертите на Илия под дебелия слой мръсотия. Изглежда, пак попаднахме в задънена улица. Не ми се искаше да го призная дори пред себе си, но вече губех надежда. По едно време почувствах същия странен копнеж; усетих едната си китка гола и беззащитна. Къде беше жар-птицата?

— Може да стоим тук цял ден — обади се Мал, — и той пак няма да ти проговори.

Знаех, че ме дразни, но в мен отново заклокочи гняв. Не знаех обаче към кого е насочен — към него ли, или към мен самата.

Тръгнахме да си ходим и в този момент аз се заковах на място. В полумрака край вратата ни чакаше Тъмнейший, седнал на една пейка в най-плътната сянка.

— Какво има? — попита Мал и проследи погледа ми.

Чаках окаменяла. „Виж го и ти — замолих се безмълвно, — моля те, виж го и ти.“

— Алина! Какво става?

Забих нокти в дланта си.

— Нищо — отвърнах. — Как мислиш, дали пак да не претърсим вестиария?

— Не ми се вярва от там да изскочи нещо.

Насилих се да се усмихна и тръгнах.

— Сигурно си прав. Просто не ми се искаше да става така.

Докато минавахме покрай Тъмнейший, той обърна глава и ни изпроводи с поглед. Сложи заговорнически пръст на устните си, после склони чело в престорена молитва.

Отвън на чист въздух, далече от задушливия плесенясал дъх на параклиса, малко се посъвзех. Мислите ми обаче продължаваха трескаво да препускат. Това се беше случило отново. По лицето на Тъмнейший нямаше и следа от белезите. Мал не го виждаше. Това трябваше да означава, че не е истински, просто някакво видение. Но първата вечер, когато бяхме в неговата стая, той ме докосна. Усетих пръстите му върху бузата си. Що за халюцинация можеше да създаде толкова силна илюзия?

По целия път, докато прекосявахме гората, треперех неудържимо. Дали тези видения не бяха демонстрация на новата мощ на Тъмнейший? Ужасявах се от мисълта, че е открил начин да прониква в мислите ми. Другата възможност обаче беше още по-страшна. „Не може да нарушаваш законите на този свят, без да си платиш цената.“ Притиснах ръка към тялото си и усетих как люспите на морския бич се затоплят от допира на кожата.