Ли Бардуго - Престол и щурм

— Няма да се повтори — казах.

— Какво е това? — попита Толя и се наведе да огледа по-добре книгата в скута ми. Толкова беше огромен — все едно някой мечок се присъедини към моите научни занимания.

— И аз не съм много сигурна. Видях я в библиотечния регистър при книгите за Илия, затова я взех, но нищо не мога да схвана.

— Това е списък със заглавия.

— Нима го разбираш? — попитах изненадана.

— Църквата ни отгледа — отвърна той, преглеждайки бегло страницата.

Намръщих се. Много деца бяха отгледани в благотворителни заведения към църквата, но това не ги правеше грамотни за литургическия равкански.

— Какво пише?

Той прокара пръст по буквите под името на Илия. Огромните му ръчища бяха покрити с белези. Изпод ръкава на ризата му от грубо платно се подаваше крайчецът на татуировка.

— Не е кой знае колко — отвърна. — Свети Илия Възлюбения, Свети Илия Съвършения. Обаче има изредени и имената на няколко града, където е правил чудеса.

Цялата се превърнах в слух.

— Може би това е подходящо място, откъдето да започнем.

— Трябва да се поразтърсиш из параклиса. Във вестиария 15 15 Църковно помещение, където се съхранява църковната утвар и свещеническите одежди. — Б.пр. също има няколко книги.

Минавах често покрай царския параклис, но никога не бях влизала вътре.

За мен той беше владението на Аппарат и даже когато свещеника вече го нямаше, пак не ме теглеше натам.

— Как изглежда отвътре?

Толя сви огромните си рамене.

— Като всеки параклис.

— Толя — казах, пришпорена от внезапно любопитство, — мислил ли си някога да се присъединиш към Втора армия?

Въпросът ми, изглежда, го засегна.

— Не съм се родил, за да служа на Тъмнейший.

Тъкмо се канех да го попитам за какво точно е роден, когато той тупна с пръст върху страницата.

— Мога да ти преведа това, ако искаш. — После се ухили. — Или просто ще накарам Тамар да го направи.

— Добре — казах. — Благодаря ти.

Той склони глава. Това беше обикновен жест, но той все още стоеше на колене до мен и нещо в позата му ме накара да потръпна.

Имах чувството, че очаква нещо. Протегнах колебливо ръка и я сложих на рамото му. В мига, когато пръстите ми го докоснаха, той издиша задържания дотогава въздух. Прозвуча ми почти като благодарствена въздишка.

Останахме така за миг смълчани в ореола на светлината от лампите. После той се изправи и отново се поклони.

— Ще чакам пред вратата — каза и потъна в мрака.

Мал се завърна от лова на следващата сутрин. Нямах търпение да му разкажа всичко — какво съм научила от Давид, плановете за ново „Колибри“, странната случка с Толя.

— Той наистина си е странен — съгласи се Мал. — Но няма да навреди, ако все пак се поразровиш из параклиса.

Решихме да отидем заедно. По пътя дотам го накарах да ми разкаже за лова.

— Повечето време прекарахме в игра на карти и пиене на квас. Някакъв херцог така се беше наквасил, че цамбурна в реката. Едва не се удави. Слугите му го измъкнаха за ботушите, но той постоянно се връщаше обратно и все ломотеше, че това бил най-добрият начин за лов на пъстърва.

— Толкова ужасно ли беше? — разсмях се.

— Не, всичко останало си беше в реда на нещата. — Той подритна едно камъче по пътеката. — На теб също щеше да ти е интересно.

— Защо ли не ми се вярва, че щях да се забавлявам.

— Един от царските следотърсачи се кълнеше, че силата ти е измамна.

— И как тогава ми се получава?

— Според него има някаква сложна система от огледала и макари в комбинация с хипноза. Съвсем се обърках от обясненията му.

Изкисках се.

— Не е чак толкова забавно, Алина. Щом се напият, някои от благородниците стават много откровени. Според тях всички Гриша трябва да бъдат арестувани и екзекутирани.

— Вси светии! — задъхах се.

— Просто са изплашени.

— Това не ги извинява — сопнах се, усещайки как в мен се надига гняв. — Ние сме равканци също като тях. Изглежда, са забравили за всичко, което Втора армия е направила за тях.

Мал помирително вдигна ръце.

— Не съм казал, че мисля като тях.

Изпъшках и си изкарах яда на един съвсем невинен клон.

— Знам.

— Все пак си мисля, че донякъде ги спечелих на наша страна.

— И как успя?

— На тях им хареса, че си служила в Първа армия и че си спасила живота на царския син.

Вдигнах въпросително вежди.

— Да, но защото той рискува живота си, за да ни спаси.

— Е, да кажем, че представих фактите малко по-свободно.

— Това на Николай определено ще му хареса. Има ли още?