Ли Бардуго - Престол и щурм

— Тогава откъде научи?

Давид отново се озърна в пустата работилница.

— Морозов е бил Фабрикатор, може би първият и определено най-могъщият.

Постигнал е неща, за които другите дори не са мечтаели — както по негово време, така и досега. — Той смутено сви рамене. — За нас е нещо като герой.

— Знаеш ли още нещо за муските, които е създал?

Давид поклати глава.

— Носят се слухове, че имало и други, но аз зная само за елена.

Нищо чудно Давид никога да не е виждал Жития санктя. Аппарат твърдеше, че едно време давали тази книжка на всяко дете Гриша още с пристигането му в Малкия дворец. Но това е било много отдавна. Сега единственото верую на Гриша беше Малката наука. Не знаех някога да са се интересували от религия. Суеверия, така Тъмнейший нарече малката червена книжка. Селски врели-некипели. Явно Давид не правеше никаква връзка между Свети Илия и Иля Морозов. Или пък криеше нещо от мен.

— Давид, какво правиш тук? — попитах. — Ти му помогна да ми сложи нашийника и трябва да си знаел за намеренията му.

Той преглътна мъчително.

— Знаех, че ще може да те контролира чрез нашийника; че с него ще използва силата ти. Но никога не съм си помислял, не съм вярвал, че… всички тези хора… — Той се мъчеше да намери подходящите думи. Най-накрая протегна изцапаните си с мастило ръце почти умолително. — Аз създавам, а не разрушавам.

Искаше ми се да вярвам, че е подценил жестокостта на Тъмнейший. Нали аз допуснах същата грешка. Но Давид или ме лъжеше, или беше твърде слабоволен. „Кое от двете е по-лошото? — попита някакъв дрезгав глас в главата ми. — Щом веднъж вече е минал на противниковата страна, пак може да го направи.“ Гласът на Николай ли беше това? Или пък на Тъмнейший?

Или говореше онази част от мен, която вече на никого не вярваше?

— Е, късмет с чиниите — казах и станах да си вървя.

Давид свъси вежди и пак се надвеси над листовете с чертежи.

— Не вярвам в късмета.

„Лошо — помислих си, — защото ще имаме нужда от него.“

От работилницата на фабрикаторите тръгнах право към библиотеката и останах там почти цялата нощ. Получи се добър пример за хвърлени на вятъра усилия. Всички исторически документи и книги на Гриша, които прегледах, даваха само повърхностни сведения за Иля Морозов, независимо че беше смятан за най-великия Фабрикатор на всички времена.

Негово дело беше гришанската стомана, както и методът за създаване на нечупливо стъкло. Той беше открил формула за течен огън, който се оказал толкова опасен, че унищожил формулата само дванайсет часа след създаването й. По всичко личеше, че всяко упоменаване на муските или на Ковача на кости е било старателно заличено.

Това обаче не ми попречи следващата вечер да се върна в библиотеката и да се заровя в религиозните текстове. Проследих всички документирани позовавания на Свети Илия. Подобно на останалите предания за светците и историята на неговото мъченичество беше потискащо брутална: един орач паднал от плуга в нивата край дома си. Дочул виковете, Илия се притекъл на помощ, но заварил обления в сълзи баща над тялото на мъртвия си син.

Момчето било разпрано от остриетата на плуга, а земята наоколо — подгизнала от кръвта му. Илия съживил момчето, а селяните му се отблагодарили, като го оковали във вериги и го хвърлили в реката, където потънал под тежестта на железните окови.

Подробностите бяха отчайващо неясни. Веднъж Илия беше земеделец, друг път зидар, а трети — дърводелец. Имаше или две дъщери, или един син, или изобщо нямаше деца. Стотици селца си оспорваха честта да са мястото на неговото мъченичество. Освен това в сътвореното от него чудо имаше един малък проблем. Охотно бих повярвала в него, ако Илия е бил Лечител от Корпоралки, но за Иля Морозов категорично се твърдеше, че е Фабрикатор. Ами ако двамата изобщо не бяха една и съща личност?

Нощем стъкленият купол на библиотеката се осветяваше от маслени лампи, а тишината под него беше толкова дълбока, че чак чувах дишането си. Не беше странно, че се чувствам объркана и смазана, докато седя сам-сама в мрака, заобиколена единствено от книги. Но библиотеката си оставаше последната ми надежда, затова продължавах да идвам в нея. Една вечер Толя ме завари свита в любимото си кресло, докато се опитвах да вникна в смисъла на текст на староравкански.

— Не е редно да идваш тук нощем сама. Трябва поне един от нас да те придружава — кисело каза той.

Прозях се и протегнах схванатите си крайници. Единственото, което ме застрашаваше тук, бе някоя претрупана с книги лавица да ми се стовари на главата, но се чувствах прекалено уморена, за да споря с него.