Ли Бардуго - Престол и щурм

По време на царския лов се забраняваше използването на огнестрелно оръжие, но въпреки това забелязах някои слуги с преметнати на рамо пушки — в случай че изскочилият от гората звяр се окаже не по силите на благородните им господари.

— Зрелището си го бива — казах, приближавайки Мал изотзад. — Колко народ е нужен, за да се отстрелят няколко глигана?

Мал изсумтя.

— Това нищо не е — да беше видяла останалите слуги, които тръгнаха още преди зазоряване, за да подготвят бивака. Защото — да не дават светиите — не можело царският син да чака за чаша горещ чай.

Разнесе се зов на рог и конниците взеха да заемат местата си сред тропот на копита и звън на стремена. Мал поклати глава и опъна юздите.

— Дано тоя глиган е глух — изръмжа.

Огледах парадните униформи и лъснатите до блясък ботуши около себе си.

— Дали пък не трябваше да те натъкмя в нещо по… лъскавко.

— Ето защо пауните не са хищни птици — ухили се той в отговор. Усмивката му беше ведра и открита — първата, която виждах от много време насам.

„Той се радва, че заминава — осъзнах. — Може да ръмжи и да недоволства, но е щастлив.“ Насилих се да не го приемам твърде лично.

— А ти си големият кафяв ястреб, така ли? — попитах.

— Точно така.

— Или може би някой по-едър гълъб.

— Нека си стиснем ръцете за ястреб.

Останалите вече се мятаха по седлата и следваха в тръс първите от ловната група, които се отдалечаваха по чакълестата алея.

— Да тръгваме, Оретцев — провикна се един следотърсач с пясъчноруса коса.

Почувствах се неудобно — бяхме гъсто наобиколени от хора и усетих любопитните им погледи върху себе си. Кой знае колко протоколни нарушения бях допуснала само с това, че изобщо дойдох да си взема довиждане с Мал.

— Е — казах, потупвайки коня му по хълбока, — приятно прекарване. И гледай да не застреляш някого.

— Слушам! Ти също гледай да не застреляш някого.

Усмихнах му се, но усмивката ми излезе малко насилена. Останахме така още миг-два. Мълчанието между нас взе да се сгъстява. Искаше ми се да го прегърна, да заровя лице във вдлъбнатинката между рамото и врата, да го накарам да обещае, че ще се пази. Но не го направих. На устните му се появи печална усмивка. Той се поклони.

— Суверенна моя — каза.

Сърцето ми се сви.

Той се метна на седлото и пришпори коня. Скоро се стопи в реката от ездачи, устремени към златните дворцови порти.

Поех обратно към Малкия дворец с потиснато настроение. Още беше рано, но вече се усещаше, че денят ще е горещ. Тамар ме чакаше от другата страна на образувания от сплетените клони горски тунел.

— Скоро ще се върне — успокои ме тя. — Няма защо да гледаш толкова навъсено.

— Знам — отвърнах и се почувствах като същинска глупачка. Докато се спускахме по поляната към конюшните, дори успях да се засмея. — В Керамзин имах една кукла, която сама си направих от стар чорап. Говорех си с нея всеки път, когато той отиваше на лов. Може това и сега да ме успокои.

— Ти си странно малко момиче.

— Представа нямаш колко си права. А вие двамата с Толя с какво си играехте като деца?

— С черепите на нашите врагове.

Забелязах как очите й закачливо святкат и двете едновременно избухнахме в смях.

В залата за военна подготовка двете с Тамар за кратко се срещнахме с Боткин — преподавателя, който имаше грижата да подготви Гриша за ръкопашен бой. Тамар от пръв поглед омагьоса стария наемен войник и двамата веднага задърдориха на шу. Това продължи близо десет минути, след което се намесих и повдигнах въпроса за военното обучение на Фабрикаторите.

— Боткин може научи всеки да бие — заяви той с грубия си акцент.

Мъждивата светлина в залата придаваше перлен отблясък на възлестия белег напряко през гърлото му. — Научил и тебе, малко момиче, да бие — не?

— Така е — признах, мръщейки се при спомена за мъчителните хватки и юмручните удари, с които ме налагаше.

— Но малко момиче не толкова малко вече — продължи той, оглеждайки кафтана ми със златни нишки. — Обаче пак дошла да тренира с Боткин. Боткин удря и голямо момиче също като малко момиче.

— Много справедливо от твоя страна — уверих го и изтиках Тамар навън, преди да му е хрумнало да ми демонстрира на дело докъде се простира неговата справедливост.

След конюшните отидох право на следващия военен съвет; щом приключи той, остана време колкото да си оправя косата и да изчеткам праха от кафтана, преди да поема обратно към Великия дворец — двамата с Николай бяхме съветници на царя по въпросите за отбраната на Ос Олта.