Ли Бардуго - Престол и щурм

— Но как го прави? — попита Зоя. — Досега имало ли е Гриша с подобна мощ?

— По-важният въпрос е как да му се противопоставим — намеси се Фьодор.

Разговорът премина към защитата на Малкия дворец и възможните предимства на това да излезем срещу Тъмнейший на бойното поле, но аз не откъсвах очи от Давид. Когато Зоя попита за друг толкова могъщ Гриша, той погледна право към мен — за първи път, откакто се бях върнала в Малкия дворец. Е, не точно към мен, а към нашийника. Сега обаче пак седеше забил поглед в масата и сякаш се чувстваше още по-неспокоен, ако това изобщо беше възможно. Зачудих се какво ли знае за Морозов. Аз също исках да чуя как ще отговори на въпроса на Зоя. Не бях сигурна дали притежавам достатъчно самообладание и вещина, но все трябваше да има начин да призова воини на светлината срещу армията от сенки на Тъмнейший.

Можеше ли обединената сила на трите муски да ми помогне да го направя? Зарекох се да поговоря насаме с Давид след съвета, но щом приключихме, той се стрелна през вратата. Намерението да го притисна в работилницата на Материалки още същия следобед беше осуетено от купищата бумаги, които ме чакаха в покоите. Отне ми часове, докато изготвя указа за опрощение на Гриша и подпиша безчет документи, гарантиращи редовното финансиране и снабдяване с провизии на гарнизоните от Първа армия, които се надявахме да възстановим по границите на Равка. Сергей беше опитал да поеме някои от задълженията на Тъмнейший, но по-голяма част от работата просто беше оставена на самотек.

На всичкото отгоре документите бяха написани на възможно най-неразбираемия чиновнически език. Налагаше се да чета и препрочитам неща, които би трябвало да бъдат най-обикновени продоволствени заявки.

Когато купчината понамаля малко, вече бях закъсняла за вечеря — първата ми поява в куполната зала след завръщането. Естествено, предпочитах да ми донесат храната в покоите, но сега беше важно моето присъствие в Малкия дворец да се усеща непрекъснато. Освен това трябваше да следя дали заповедите ми се спазват и дали Гриша наистина седят заедно, независимо от ордените.

Настаних се на масата на Тъмнейший. За да опозная по-добре новите попълнения на Гриша, пък и да не давам основания за подозрения, че събирам около себе си нов елит, бях решила всяка вечер на моята маса да седят различни хора. Идеята беше добра, но за жалост аз не можех да се похваля нито с непринуденото поведение на Мал, нито с чара на Николай.

Разговорът куцаше и беше прекъсван от дълги неловки мълчания. Личеше, че и по останалите маси не върви по-леко. Гриша седяха рамо до рамо в някаква пъстра смесица от червено, пурпурно и синьо и едва си продумваха. Дрънкането на сребърна посуда отекваше чак до напукания купол. Фабрикаторите още не бяха започнали да го ремонтират.

Не знаех да се смея ли, или да плача. Все едно ги бях накарала да седнат на една маса с волкри. Добре поне, че Сергей и Мари изглеждаха доволни, макар на Надя да й идваше да потъне в купичката с масло, докато те се гушеха и гукаха до нея. Радвах се за тях — е, поне така си мислех. А и малко им завиждах.

Взех да ги броя наум — четиридесет, може би петдесет Гриша, повечето от тях току-що излезли от училище. „Ама че армия“, помислих с въздишка. Славното ми управление започваше с жалък старт.

Мал най-сетне се съгласи да отиде на лов.

На следващата сутрин станах рано, за да го изпратя. Разбирах, че в Малкия дворец ще оставаме още по-рядко насаме, отколкото по време на пътуването. Непрекъснато охранявана от Толя и Тамар и постоянно обградена от суетящи се прислужници, вече почти нямах случай да се видя с Мал на четири очи. През нощта лежах будна в леглото на Тъмнейший, припомнях си целувката на Мал в дачата и се чудех дали ще го чуя, ако почука на моята врата.

Даже ми мина през ума аз да почукам на вратата към помещенията на охраната, но не бях сигурна кой е дежурен тази вечер. Само при мисълта, че може да ми отворят Толя или Тамар, изгарях от срам. Изглежда, накрая натрупаната през деня умора си беше казала думата, защото в следващия момент видях, че е съмнало.

Докато стигна фонтана с двуглавия орел, алеята към двореца вече гъмжеше от хора и коне: Василий и неговите приятели благородници, натруфени в разкошни дрехи; офицери от Първа армия в безупречни униформи, а зад тях — цял легион прислужници в бяло и златно.

Зърнах Мал да оправя седлото си близо до една групичка царски следотърсачи. Не беше никак трудно да го открия: открояваше се в селските си дрехи от грубо платно. На гърба му имаше нов-новеничък лъскав лък и колчан стрели, чийто пера бяха оцветени в царските бледосиньо и златисто.