Ли Бардуго - Престол и щурм

Багра се разсмя с клопащ, зъл смях, който я задави.

— Разбирам, че властта ти понася добре. Колкото повече имаш, още повече ще ламтиш за нея. Сродното сродно привлича, момиче.

От думите й ме прониза страх.

— Прощавай, не исках това да кажа — смотолевих слабоволно.

— Не може да престъпваш законите в този свят, без да си платиш цената. Не е писано тези муски да се носят заедно. Никой Гриша не може да притежава такава сила. Ти и сега си променена. Продължавай да търсиш третата, но намериш ли я, вече няма да си себе си; ще се затриеш лека-полека. Щом си дошла да ти помогна и искаш съвета ми, тогава забрави жар-птицата. Забрави за Морозов и за неговата лудост.

Тръснах глава.

— Не мога да го направя. И не искам.

Тя отново се обърна към огъня.

— Тогава прави каквото знаеш, момиче. Аз с този живот вече приключих. С теб — също.

Какво бях очаквала, като дойдох тук? Дали не си въобразявах, че ще ме посрещне като своя дъщеря? Или ще ме приветства като приятел? Тя беше загубила любовта на родния си син и беше пожертвала зрението си, а накрая аз я предадох. Искаше ми се да заровя пети в земята като упорито магаре и да продължа да я моля за помощ. Искаше ми се да я заплашвам, да я предумвам, да падна на колене пред нея и да моля прошка за всичко, което е загубила, и за всяка грешка, която аз съм допуснала. Вместо това се подчиних и направих каквото се искаше от мен — обърнах се и побягнах. Изхвръкнах толкова замаяна от хижата, че се препънах по стъпалата надолу и едва не загубих равновесие. Добре че момчето прислужник стоеше отпред и успя да ме подхване, преди да падна.

Вдишах с облекчение прохладния въздух на големи глътки, усещайки как струйките пот по кожата ми изстиват.

— Истина ли е, че ти си Призоваващата слънцето? — попита момчето.

Взрях се в озареното му от надежда лице и усетих паренето на сълзи в гърлото си. Кимнах и се опитах да се усмихна.

— Мама казва, че си светица.

„В какви ли още вълшебни приказки вярва?“, помислих си с горчивина.

Но преди да се посрамя, като се разплача на мършавото му момчешко рамо, го подминах и се втурнах по тясната пътека. Стигнах езерния бряг и се отправих към един от павилионите на Призоваващите, изграден от бял камък. Това не бяха точно сгради, а само стени, покрити с купол, където младите Призоваващи можеха да овладяват дарбата си без риск да отнесат покрива на училището, или да подпалят Малкия дворец. Приседнах в сянката на стълбите, зарових лице в ръцете си и дадох воля на сълзите, едва поемайки си дъх. Толкова бях сигурна, че Багра знае нещо за жар-птицата и на драго сърце ще ми помогне! Досега не си бях давала сметка колко много разчитам на нейната подкрепа; осъзнах го едва когато загубих и последната си надежда.

Оправих проблясващите гънки на кафтана в скута си и потиснах риданията. Очаквах, че като ме види, Багра ще ми се присмее, ще започне да ехидничи по адрес на малката светица, дошла при нея накичена с всичките си труфила.

Защо съм си въобразявала, че Тъмнейший ще прояви милост към майка си?

И как допуснах да се държа така с нея? Нима наистина заплаших да отнема и последната утеха в живота й?! От уродливостта на тази постъпка направо ми се повдигаше. Можех да се оправдая, че съм притисната в ъгъла и доведена до отчаяние, но позорът си оставаше. На всичкото отгоре част от мен все още копнееше да влети обратно в хижата и да изцеди всички отговори от киселите хлътнали устни на Багра. Какво ставаше с мен?

Извадих от джоба на кафтана малката червена книжка Жития санктя и прокарах ръка по протритата кожена корица. Толкова често я бях отгръщала на едно и също място, че тя се отвори право на илюстрацията със Свети Илия, макар страниците да бяха подгизнали и се бяха слепнали след падането на „Колибрито“ в езерото.

Светец от Гриша? Или поредният алчен за власт глупак, не устоял на изкушенията? Алчен глупак също като мен. „Забрави за Морозов и неговата лудост.“ Прокарах пръст по свода на каменната арка върху рисунката. Не можеше да не значи нищо. Или просто бе свързана с миналото на Илия и нямаше общо с муските. Нищо чудно да е просто приумица на художника.

Дори да имахме право и наистина да съществуваше указателен знак, който да води към третата муска, той можеше да е навсякъде. Николай беше обиколил почти цяла Равка и никъде не беше видял подобна каменна арка. Дори не бяхме сигурни дали след всичките тия стотици години не се е превърнала в каменни отломки.

В училището оттатък езерото зазвъня звънец и шумно ято от малки гришани нахлу през вратите навън. Те крещяха и се смееха, нетърпеливи да излязат на слънце. Явно училището не беше затворило, въпреки сполетелите ни през последните месеци нещастия. Но ако Тъмнейший наистина се канеше да щурмува двореца, трябваше да отпратя децата. Не исках те да се озоват на пътя на ничевие.