Ли Бардуго - Престол и щурм

— Светиите да са ми на помощ — отвърна с тон, който беше нещо средно между смут и погнуса, — но наистина не знам.

Свлякох се на стола. Такова признание би трябвало да ме вбеси, но вместо това почувствах как гневът ми се изпарява. Може би заради откровеността.

Или пък защото се изплаших аз самата на какво бих била способна. Седяхме мълчаливи в продължение на една дълга минута. Накрая той се почеса по врата и бавно се изправи. Стигна до вратата и спря.

— Аз съм амбициозен, Алина. И съм притиснат в ъгъла. Но се надявам… смея да се надявам, че все още правя разлика между добро и зло. — Той се поколеба. — Казах, че разполагаш със свободата си и наистина го мисля. Ако утре с Мал решите да се върнете в Новий Зем, ще ви кача на някой кораб и ще ви отпратя в морето. — Той издържа погледа ми, лешниковите му очи гледаха твърдо. — Но ще съжалявам, ако си тръгнеш.

После излезе и стъпките му отекнаха по каменния под на коридора. Останах още известно време на масата, втренчена в закуската, предъвквайки последните думи на Николай. После се отърсих от тези мисли.

Нямах време да анализирам подбудите му. Само след няколко часа се събираше военният съвет, на който трябваше да определим нашата стратегия и да вземем решение за възможно най-добрата защита срещу Тъмнейший.

Преди него имах да свърша куп неща, но първо дължах една визита.

През цялото време, докато закопчавах златистосиния си кафтан с копчетата като слънца, печално поклащах глава. Багра от вратата щеше да ме подхване за новото ми одеяние, новата ми длъжност и новите ми претенции. Сресах косата си, после се измъкнах от Малкия дворец през личния изход на Тъмнейший и закрачих през парка към езерото.

Прислужницата, която разпитах, беше ми казала, че Багра се разболяла малко след големия зимен бал и оттогава не приемала ученици. Аз, разбира се, знаех каква е истината. В нощта на бала Багра ми разкри кроежите на Тъмнейший и ми помогна да избягам от Малкия дворец. После се беше опитала да ми спечели време, като прикрие отсъствието ми. Мисълта за неговата ярост, когато е разкрил измамата, тежеше като речен камък на сърцето ми.

Щом се опитах да изтръгна някакви подробности за случилото се от разтрепераната прислужница, тя непохватно се поклони и изхвръкна панически от стаята. Оставаше ми единствено утехата, че Багра е още жива и се намира близо до Малкия дворец. Тъмнейший беше способен да унищожи цял един град, но явно дори той не би посегнал на живота на собствената си майка.

Пътеката към хижата на Багра беше обрасла с къпини. От лятната гора дъхаше остро на зеленина и влажна пръст. Стъпките ми станаха колебливи, когато осъзнах колко жадувам да видя Багра. В най-добрите си дни тя беше немилостив учител и противно женище, но се опитала да ми помогне в момент, когато никой друг не ми протегна ръка. Освен това само с нейна помощ имах шанс да разплета загадката около третата муска на Морозов.

Изкачих трите стъпала пред хижата и почуках. Никой не ми отговори. Почуках отново и отворих вратата, примижавайки от познатата жега, която лъхна отвътре. Изглежда, на Багра постоянно й беше студено и вътре в хижата приличаше на пещ.

Малката мрачна стаичка си беше същата, каквато я помнех: оскъдно обзаведена само с най-необходимото; в зиданата печка, облицована с кахлени плочки, все така бумтеше огън, а край нея, облечена в износен кафтан, седеше превита Багра. Изненадах се като видях, че не е сама. До нея седеше прислужник — младо момче, облечено в сиво. То стана, щом като влязох, и се взря към мен в полумрака.

— Не се допускат посетители — каза.

— По чия заповед?

При звука на гласа ми Багра рязко вдигна глава. После удари силно с тояжката си по пода.

— Остави ни, момче — заповяда.

— Но…

— Вън! — озъби се тя.

„Мила, както винаги“, помислих си с известно притеснение.

Момчето се изниза от стаята, без да обели дума повече.

Още не беше затворило вратата зад себе си, когато Багра заговори:

— Чудех се кога пак ще се върнеш, малка светице.

Можех да бъда сигурна, че Багра непременно ще се обърне към мен с прозвището, което изобщо не исках да чувам. Вече започвах да се потя и нямах никакво желание да приближавам огъня, но все пак пристъпих напред. Прекосих стаята и седнах на стола, освободен от прислужника.

Когато приближих, тя извърна лице към пламъците и седна с гръб към мен. Явно днес беше в особено настроение. Пренебрегнах оскърблението. Известно време седях мълчаливо, защото не знаех откъде да започна.