Ли Бардуго - Престол и щурм

„Няма да крещя. Няма да крещя. Няма да крещя.“

На следващата сутрин се събудих от звука на гневни гласове.

Отначало не осъзнах какво става. Мракът наоколо беше почти непрогледен, нарушаван от един-единствен лъч светлина, който се процеждаше под вратата.

После действителността ме връхлетя с пълна сила. Седнах и затърсих пипнешком лампата на стената до леглото. Запалих я и огледах завесите на балдахина от тъмна коприна, покрития с тъмни плочи под и дърворезбованите абаносови стени. Май наистина се налагаше да променя нещо в обзавеждането на спалнята. Тази стая беше твърде потискаща за начало на деня. Още ми беше странно, че съм не другаде, а в покоите на Тъмнейший и че спя в неговото легло. И че го видях снощи в същата тази стая.

„Край с това.“ Отметнах завивките и провесих крака от леглото. Още не бях сигурна дали видението е само плод на моята фантазия, или Тъмнейший наистина е открил начин да ми дърпа конците. За всичко това трябваше да съществува разумно обяснение. Нищо чудно ухапването на ничевие да ме е заразило с нещо. Тогава просто трябваше да открия лек срещу заразата. Или с времето последиците щяха сами да отшумят.

Караницата пред вратата ставаше все по-гръмогласна. Стори ми се, че разпознавам гласа на Сергей и сърдитото ръмжене на Толя. Наметнах богато избродирания халат, оставен в долния край на леглото. Уверих се, че люспите около китката ми са скрити от ръкава и се втурнах към приемната.

Пред вратата едва не налетях на близнаците. Толя и Тамар стояха плътно един до друг и не позволяваха на група разгневени Гриша да нахлуят в покоите ми. Толя беше скръстил ръце на гърдите, а Тамар категорично клатеше глава, докато Сергей и Фьодор й обясняваха нещо на висок глас.

Притесних се като видях Зоя отзад. Придружаваш я тъмнокожият Огнетворец, който ме предизвика предишния ден. Всички говореха в един глас.

— Какво става? — попитах.

Щом ме видя, Сергей тръгна към мен, размахвайки лист хартия. Тамар понечи да му препречи пътя, но аз я спрях с жест.

— Всичко е наред — казах. — Какъв е проблемът? — Но май вече се досещах за отговора. Върху листа гербова хартия с лъчисто слънце, която Николай поръча специално за мен, разпознах собствения си почерк.

— Това е недопустимо — заплашително извика Сергей.

Предишната вечер бях наредила да им съобщят, че свиквам военен съвет.

Всеки от ордените на Гриша трябваше да излъчи по двама свои представители, които да участват в него. Останах доволна, че са избрали Фьодор и Сергей, но моята добронамереност се изпари, когато напред излезе по-възрастният от двамата.

— Той е прав — каза Фьодор. — Корпоралки винаги са ръководели охраната на Гриша. Ние имаме най-богат опит във военните дела и трябва да сме по-широко представени от останалите.

— Ние сме не по-малко нужни при една евентуална война — присъедини се Зоя с пламнало лице. Макар и ядосана, пак изглеждаше поразително. Знаех си, че нея ще изберат да представлява Етералки, но това определено не ме радваше. — Ако в съвета ще участват трима Корпоралки, тогава трябва да има и толкова Призоваващи.

Всички отново закрещяха в един глас. Направи ми впечатление, че Материалки не бяха дошли да протестират. Като най-низшия след ордените на Гриша, те сигурно бяха доволни, че изобщо са допуснати до съвета. Или пък бяха прекалено погълнати от работа, за да се занимават с празни приказки.

Все още не се бях разсънила и ми трябваше закуска, не пререкания. Въпреки това знаех, че няма да се размине без моята намеса. Имах намерение коренно да променя реда в живота на Гриша и те трябваше да приемат промяната, иначе всичко щеше да свърши още преди да е започнало.

Вдигнах ръка и всички замлъкнаха. Явно този номер вървеше. Изглежда се страхуваха да не разцепя още някой таван.

— В съвета ще участват по двама Гриша от всеки орден — обявих. — Нито повече, нито по-малко.

— Но… — подхвана Сергей.

— Тъмнейший се е променил. Ако се надяваме да го надвием, трябва да се променим и ние. По двама Гриша от всеки орден — натъртих. — А от днес нататък ордените няма да седят разделени в куполната зала. Ще се храните заедно и ще воювате заедно.

Най-после думите ми ги накараха да замлъкнат. Сега просто стояха и ме зяпаха с отворени уста.

— Фабрикаторите още от днес започват военно обучение — завърших.

Взрях се в ужасените им лица. Все едно им казах, че ги хвърлям в битка чисто голи. На Материалките открай време се гледаше като на некадърни бойци, затова досега никой не си беше дал труда да ги подготви за война. За мен обаче това си беше чисто пилеене на ресурс. „Използвай всичко и всекиго, който ти се изпречи.“