Ли Бардуго - Престол и щурм

Слугинята беше запалила лампите в спалнята на Тъмнейший. Огледах се и въздъхнах облекчено — не си давах сметка, че дотогава бях сдържала дъха си.

Какво всъщност очаквах? Тъмница? Вълча яма? Или пък че Тъмнейший е спял в короната на някое дърво? Спалнята имаше формата на хексагон, а стените й от тъмно дърво бяха покрити с дърворезба, която създаваше илюзията за гъст лес с клонати дървета. Над огромното легло с балдахин се издигаше купол, облицован с полиран обсидиан 13 13 Черно вулканично стъкло, предимно в черен цвят. — Б.пр. и инкрустиран с късчета седеф, които бяха подредени във формата на съзвездията. Без съмнение, стаята беше необикновена и разточително пищна, но все пак си оставаше просто спалня.

По лавиците не се виждаше нито една книга. Писалището и тоалетната масичка също бяха голи. Явно някой се беше погрижил всички вещи на Тъмнейший да бъдат изнесени — или бяха изгорени, или направени на пух и прах. Може би трябваше да се благодаря, че царят не е изравнил и Малкия дворец със земята.

Приближих до леглото и прокарах ръка по хладната калъфка на възглавницата. Мисълта, че Тъмнейший все пак е човек от плът и кръв и е полагал глава тук, за да си почине през нощта като всички простосмъртни, ми носеше известно успокоение. Но наистина ли бях готова да спя в неговото легло, под неговия покрив?

Внезапно осъзнах, че стаята още ухаеше на него. Досега не си бях давала сметка, че той изобщо излъчва някаква миризма. Затворих очи и вдишах дълбоко. Какво беше това? Недоловим полъх на зимен вятър. Голи клони.

Аромат на отсъствие, дъх на нощ.

Раната в рамото ми взе да боде. Отворих очи. Вратите на спалнята бяха затворени. Не ги бях чула да се притварят.

— Алина.

Извърнах се рязко. Тъмнейший стоеше от другата страна на леглото.

Притиснах ръце към устата си, за да не изкрещя.

„Това не е истина — казах си. — Просто халюцинация. Също като в Долината.“

— Моята Алина — тихо прошепна той. Лицето му беше красиво, без белези.

Съвършено.

„Няма да викам за помощ, защото това пред мен не е истинско. Когато се втурнат тук да ме спасяват, нищо няма да намерят.“

Той бавно заобиколи леглото. Стъпките му не издаваха звук. Затворих очи, скрих лицето си в ръце и преброих до три. Когато отново погледнах, той стоеше право пред мен. „Няма да крещя.“

Направих крачка назад и усетих как гърбът ми опира стената. От устата ми се изтръгна задавен писък.

„Няма да крещя.“

Той протегна ръка. „Не може да ме докосне — казах си. — Ръката му просто ще мине през мен като на призрак. Той не е истински.“

— Не можеш да избягаш от мен — прошепна.

Пръстите му погалиха бузата ми. Съвсем истински, от плът и кръв. Усетих ги. Обзе ме ужас. Вдигнах ръце и в стаята плисна ярка светлина, която трептеше нажежена. Тъмнейший се стопи. Отвън се дочуха стъпки. Вратата рязко се отвори и през нея влетяха Мал и близнаците с насочени оръжия.

— Какво стана? — извика Тамар, опипвайки с поглед празната стая.

— Нищо — едва процедих през стиснати устни, надявайки се гласът ми да прозвучи нормално. Зарових ръце в гънките на кафтана, за да не се види как треперят. — Защо?

— Видяхме светлината и…

— Тук е малко мрачно — отвърнах. — Всичко е в черно.

Тримата дълго време не откъсваха очи от мен. После Тамар се огледа.

— Наистина е доста неприветливо. Сигурно ще искаш да обзаведеш по свой вкус.

— Определено.

Близнаците още веднъж огледаха стаята и тръгнаха да излизат. Толя вече мрънкаше на сестра си за вечеря. Мал обаче стоеше край вратата и чакаше.

— Цялата трепериш.

Знаех, че този път няма да ме разпитва. Нямаше и нужда. Трябваше сама да му призная истината, без да се налага да задава въпроси. Но какво можех да кажа — че ми се привиждат призраци? Или че полудявам? И че няма шанс да се спасим, колкото и да бягаме? Или че и в мен зее пукнатина също като в златния купол, но през нея прозира нещо много по-страшно от дневна светлина?

Вместо това мълчах.

Мал кимна отсечено, после си излезе.

Останах да стърча съвсем сама насред пустите покои на Тъмнейший.

„Повикай го обратно — мислех си отчаяно. — Кажи му нещо. Признай му всичко.“

Мал беше на няколко крачки от мен, само през една стена. Можех да го извикам по име, да го върна и да му разкажа всичко: какво се беше случило в Долината, как едва не убих Сергей, какво бях видяла само преди миг. Отворих уста, но в главата ми се въртяха едни и същи думи.