Ли Бардуго - Престол и щурм

Закрачих напред-назад пред древната карта на Равка, която заемаше цяла една стена.

Мал се прокашля.

— Според мен мина добре.

От устните ми се откъсна истеричен смях, почти хълцане.

— Освен ако целта не е била да стовариш купола върху нас — продължи той. — В такъв случай може да говорим за частичен успех.

Захапах кокалчетата на пръстите си и продължих да крача напред-назад.

— Трябваше някак да привлека вниманието им.

— Значи съвсем съзнателно го направи?

„Едва не убих човек. Исках да убия човек. На везните бяха или куполът, или Сергей, но Сергей много по-трудно щяха да го закърпят.“

— Не съвсем — признах си. Внезапно цялата енергия се оттече от мен. Стоварих се на един от столовете край дългата маса и подпрях глава. — Всички ще си тръгнат — простенах.

— Може би — отвърна Мал, — но аз лично се съмнявам.

Стиснах главата си с ръце.

— Кого заблуждавам?! Не мога да се справя с това. Всичко започва да ми прилича на лоша шега.

— Само дето не ги чух да се смеят — отвърна Мал. — За човек, който представа си няма какви ги вършиш, мисля, че се справи доста добре.

Втренчих се в него. Стоеше наведен над масата със скръстени ръце, а по устните му трепкаше неуловима усмивка.

— Мал, аз разцепих купола.

— Много драматично се получи.

От мен се откъсна нещо средно между смях и ридание.

— Сега какво ще правим, ако завали?

— Каквото винаги сме правили — ще останем сухи — отвърна той.

На вратата се почука и Тамар надзърна вътре.

— Една от прислужниците пита дали ще останеш да спиш в покоите на Тъмнейший.

Знаех, че трябва да остана тук. Но никак не ми се искаше. Прокарах ръка през лицето си и се надигнах от стола. Пристигнах в Малкия дворец преди по-малко от час, а вече се чувствах на предела на силите си.

— Нека им хвърлим едно око.

Покоите на Тъмнейший бяха непосредствено до оръжейната зала. Облечена във въгленочерно прислужница ни въведе в просторна, но доста обикновена приемна с дълга маса и няколко неудобни наглед стола. На всяка от стените имаше по една двукрила врата.

— Тази води навън от Малкия дворец, суверенна — започна прислужницата, показвайки надясно. После посочи вратата вляво. — Тази е към помещенията на охраната.

Вратата право срещу нас говореше сама за себе си. Абаносовите й криле се извисяваха от пода до тавана, върху тях беше дърворезбован символът на Тъмнейший — затъмнено слънце.

Още не бях готова да вляза там, затова първо се отбих да надникна в помещенията на охраната. Тяхната приемна се оказа много по-уютна. В нея имаше кръгла маса за игра на карти и няколко удобни меки кресла, подредени около зиданата печка с кахлени плочки, която топлеше помещението през зимата. През отворената врата оттатък мярнах редици с легла на два ката.

— Явно Тъмнейший е имал повече охранители — отбеляза Тамар.

— Доста повече — отвърнах.

— Може да съберем още хора.

— И аз си мислех същото — обади се Мал. — Но нито съм убеден дали е необходимо, нито знам на кого мога да се доверя.

Нямаше как да не се съглася с него. Засега можех да разчитам само на Толя и Тамар, но единственият човек, на когото вярвах безпрекословно, беше Мал.

— Дали да не вземем подкрепление от пилигримите — предложи Тамар. — Някои от тях са бивши военни. Все ще се намерят неколцина добри бойци, които със сигурност биха жертвали живота си за теб.

— В никакъв случай — отвърнах. — Царят ще чуе някой от тях да шепне „Санкта Алина“ и направо ще ми наниже примката на шията. Освен това не искам живота на хора, които вярват, че мога да възкресявам мъртъвци.

— И сами ще се справим — намеси се Мал.

Кимнах.

— Добре. И… ще се погрижи ли някой да оправят купола?

Толя и Тамар се ухилиха едновременно.

— Не може ли да го оставим поне още няколко дни така?

— Не става — разсмях се. — Не ми се ще да ни се стовари отгоре в незнаен ден и незнаен час. Говорете с Фабрикаторите. Те сигурно знаят какво трябва да се направи. — Прокарах палец по изпъкналия белег върху дланта си. — Но не им позволявайте да го възстановят така, сякаш нищо не е било. Белезите опресняват паметта.

Върнах се в гостната на Тъмнейший и потърсих с очи прислужницата, която още се помайваше край вратата.

— Ще вечеряме тук — казах. — Нали ще се погрижите?

Тя вдигна вежди, после се поклони и припна навън. Намръщих се. От мен се очакваше да издавам заповеди, не да моля.

Оставих Мал и близнаците да обсъждат смените на нощното дежурство и приближих абаносовата врата. Дръжките й представляваха два тънки полумесеца, изработени от нещо, което приличаше на кост. Когато ги хванах и дръпнах вратата, тя се отвори напълно безшумно — нито скърцане, нито звук от триене на панти.