Ли Бардуго - Престол и щурм

Ръката на Толя посегна към извитата сабя.

— Аз съм Толя Юл-Батаар. Роден съм далече от разлагащия се труп на този дворец и ще бъда щастлив да докажа, че мога да спра сърцето ти.

— Ти си Гриша?! — недоверчиво възкликна Сергей.

— Също като теб — отвърна Тамар със святкащи златисти очи.

— Ами ти? — Сергей насочи вниманието си към Мал.

— Аз съм обикновен войник — отвърна Мал и пристъпи още по-плътно до мен. — Неин войник.

— Като всички нас — допълни Фьодор. — Завърнахме се в Ос Олта да служим на Призоваващата слънцето, а не на някакъв позьор.

Друг Корпоралник скочи на крака.

— Ти си един от страхливците, които си плюха на петите, когато Тъмнейший падна, затова сега нямаш право да ни четеш конско.

— Ами тя?! — провикна се един от Вихротворците. — Откъде да знаем, че не работи за Тъмнейший? Нали с нейна помощ той затри Новокрибирск!

— И е споделяла леглото му! — извика друг.

„Не се унижавай да отричаш“, прозвуча гласът на Николай в главата ми.

— Какви точно са отношенията ви с Николай Ланцов? — настоя един Фабрикатор.

— Какви са отношенията ти с Тъмнейший? — обади се писклив глас.

— Това има ли значение? — попитах хладно, но усетих, че губя самообладание.

— Естествено, че има значение! — възкликна Сергей. — Иначе как да сме сигурни в твоята преданост?

— Нямате право да я разпитвате! — извиси глас един от Призоваващите.

— Защо? — сряза го дръзко някакъв Лечител. — Само защото е жива светица ли?

— Тогава да я завлечем в параклиса, където й е мястото! — изкрещя някой. — Дайте да изгоним и нея, и цялата й паплач от Малкия дворец!

Толя посегна към сабята. Тамар и Сергей едновременно вдигнаха ръце. Видях Мари да вади своя кремък и усетих завихряне от ветровете на Призоваващите, което повдигна полите на кафтана ми. Мислех си, че съм готова за срещата с тях, но не очаквах този пристъп на ярост, който се надигна в мен. Раната в рамото ми запулсира, нещо вътре проби черупката си и излезе на свобода.

Забелязах подигравателната гримаса на Сергей и силата ми изригна с ясна и страховита цел. Вдигнах ръка. Щом им трябва урок, аз ще им го дам. Ще ги оставя да довършат спора над останките на Сергей. Ръката ми описа дъга във въздуха и се насочи срещу тях. Светлината се превърна в острие, наточено като бръснач от моя бяс.

В последния момент някакъв лъч здрав разум прониза булото на заслепилата ме ярост. „Не!“, ужасих се, щом осъзнах какво се каня да направя. Обзетото ми от паниката съзнание се замята отчаяно. Отклоних удара Сеч и насочих силата му високо над главите ни.

Оглушителен трясък отекна в залата. Гриша нададоха викове и отстъпиха, търсейки прикритие покрай стените. Дневната светлина нахлу през назъбената цепнатина отгоре. От силата на моя удар златният купол се беше напукал като черупката на гигантско яйце. Настана мъртвешка тишина. Всички Гриша бяха обърнали лица към мен и ме гледаха потресени и недоумяващи. Преглътнах мъчително, стъписана от това, което направих, но още по-ужасена от онова, което се канех да направя.

Спомних си съветите на Николай и заключих сърцето си. Те не биваше да стават свидетели на моя страх.

— Мислите Тъмнейший за всемогъщ, нали? — проговорих, изненадана от ледената чистота на гласа си. — Но дори не можете да си представите на какво е способен. Единствено аз съм свидетел на онова, което може да причини на света и на хората. Само аз се изправих лице в лице с него и оцелях, за да разкажа.

Дори в собствените ми уши гласът ми звучеше чуждо. Все още усещах как силата пулсира в мен и продължих решително. Завъртях се бавно, взирайки се поред във всяко едно от потресените лица пред себе си.

— Не ме е грижа дали ме мислите за светица, за глупачка или за блудницата на Тъмнейший. Искате ли и занапред да останете в Малкия дворец, ще трябва да ме следвате. Ако не ви харесва, махайте се още тази нощ, иначе ще ви окова във вериги. Аз съм воин. Аз съм Призоваващата слънцето. Аз съм последният шанс, който ви остава.

Прекосих залата и отворих със замах вратите към покоите на Тъмнейший, благодарейки мислено на случайността, че се оказаха отключени. Поех слепешката по коридора, без да знам накъде отивам. Исках само да се махна по-далече от куполната зала, преди някой да е забелязал как треперя от глава до пети.

За късмет открих оръжейната зала. Мал ме следваше по петите и малко преди да затвори вратата след себе си, забелязах Толя и Тамар да застават на пост отпред. Фьодор и хората му сигурно бяха изостанали. Дано успееха да се помирят някак с останалите Гриша. Другият вариант беше да се избият взаимно.