Ли Бардуго - Престол и щурм

Но аз си припомних предупреждението на Николай и се овладях. „Слабостта е маска.“

— Благодаря ти, Сергей — отвърнах подчертано официално. — Радвам се, че съм отново тук.

— До нас стигнаха слухове за твоето завръщане — каза той, — както и мълвата за смъртта ти.

— Е, както виждате, още съм жива и невредима, ако това изобщо може да се каже за човек, пътувал със седмици по Вий.

— Казаха, че пристигаш заедно с втория царски син — добави Сергей.

Ето го и него — първото предизвикателство.

— Точно така — отвърнах любезно. — Той ми помогна в битката с Тъмнейший.

Сред насъбралите се настана вълнение.

— В Долината ли? — объркан попита Сергей.

— Не, в Истинското море — поправих го. Надигна се глъчка. Вдигнах ръка и за мое голямо облекчение тя утихна. „Накарай ги да изпълнят дребните ти нареждания и те ще последват и важните заповеди.“

— Имам много да ви разказвам и не малко новини да ви съобщя — продължих, — но това може да почака. Защото се върнах в Ос Олта с определена цел.

— Хората приказват за сватба — обади се Сергей.

Е, Николай определено ще бъде развълнуван от тая новина.

— Не съм дошла, за да мина под венчило — отсякох. — Идвам по една-единствена причина. — Това не беше съвсем истина, но и не бих си позволила да говоря за третата муска пред зала, препълнена с недоказали предаността си към мен гришани. Поех си дълбоко въздух. Крайно време беше. — Върнах се, за да застана начело на Втора армия.

Всички заговориха в един глас. Дочуха се няколко радостни възгласа, откъслечни гневни викове. Видях как Сергей и Мари се спогледаха. Когато останалите утихнаха, той се обърна към мен.

— Очаквахме нещо такова.

— Царят прие аз да поема командването. — „Временно“, помислих си, но не го изрекох гласно.

Надигна се нова вълна от викове. Всички оживено започнаха да обсъждат новината.

Сергей се прокашля.

— Алина, ти си Призоваващата слънцето и ние сме благодарни, че се завърна невредима. Ти обаче нямаш нито уменията, нито опита да водиш военна кампания.

— Опитна, или не, важното е, че имам благословията на царя.

— Тогава ще се обърнем с петиция до царя. Корпоралките са най-висши по ранг и те би трябвало да командват Втора армия.

— Само ти така си мислиш, кръвопиецо.

Още щом чух този копринен глас, вече знаех на кого принадлежи. Въпреки това сърцето ми се сви, когато зърнах черната й като гарваново крило коса.

Зоя пристъпи напред пред групата Етералки. Дребното й тяло плуваше в нежна синя коприна, от която очите й светеха като скъпоценни камъни — отвратителни скъпоценни камъни с дълги мигли.

Трябваше да призова цялата си воля, за да не погледна тутакси каква е реакцията на Мал. Зоя беше същата онази Гриша, която направи и невъзможното да вгорчи живота ми в Малкия дворец. Тя ми се подиграваше явно и зад гърба ми, сплетничеше по мой адрес и даже ми счупи две ребра.

Тя беше същото момиче, което преди много време прикова вниманието на Мал в Крибирск. Не знаех какво точно е станало тогава между тях, но се съмнявах, че се е разминало само с приятен разговор.

— Говоря от името на Етералки — продължи Зоя. — Ние ще последваме Призоваващата слънцето.

С голямо усилие успях да прикрия изненадата си. Най-малко от нея бих очаквала да ме подкрепи. Каква ли игра играеше?

— Не говори от името на всички — глухо се обади Мари.

Знаех, че това не бива да ме изненадва, но все пак ме заболя.

Зоя презрително се изсмя.

— Известно ни е, че подкрепяш Сергей във всичко, Мари. Но това тук не ти е уговорка за среща по късна доба в купалото. Става дума за бъдещето на Гриша и на цяла Равка.

Думите на Зоя бяха посрещнати с дружен кикот, а Мари стана аленочервена.

— Достатъчно, Зоя — сопна й се Сергей.

Напред пристъпи Етералник, когото не познавах. Имаше тъмна кожа и фин белег високо на лявата буза. Бродерията по маншетите му показваше, че е Огнетворец.

— Мари е права, Зоя, ти не говориш от името на всички нас. Ние държим начело на Втора армия да е някой Етералки, но определено не и тя. — Той обвинително ме посочи с пръст. — Та тя дори не е отрасла тук.

— Точно така! — провикна се един Корпоралник. — Тя е Гриша дори по-малко от година.

— Или се раждаш Гриша, или изобщо не си — изръмжа Толя.

„Така е“, казах си и въздъхнах скрито. Явно Толя най-после беше решил да излезе от черупката и да признае истинската си същност.

— Ти пък кой си? — попита Сергей. В тона му прозираше неговата вродена арогантност.