Ли Бардуго - Престол и щурм

Съжалението ми към нея обаче скоро беше изместено от спомена как се отнасяше с Женя. Ако беше сдържала презрението и ненавистта към своята прислужница, може би Женя нямаше да повери съдбата си в ръцете на Тъмнейший. И още толкова други неща можеха да бъдат различни.

Когато стигнахме в подножието на престолите, Николай направи дълбок поклон.

— Царю мой — каза, — моя царице.

В продължение на един дълъг и тревожен миг царят и царицата гледаха мълчаливо своя син. После в царицата сякаш се пропука нещо много крехко. Тя скочи от престола и се втурна надолу по стълбите в облак от коприна и перли.

— Николай! — възкликна, притискайки своя син към гърдите си.

— Мудрая — отвърна той с усмивка и отвърна на прегръдката й.

Сред наблюдаващите в захлас тази сцена придворни се понесе шепот, дочуха се откъслечни ръкопляскания. Сълзи напълниха очите на царицата.

За първи път я виждах да показва истинските си чувства. Царят бавно се надигна, един лакей бързо притича и го поведе надолу по стълбите на подиума. Владетелят явно не беше никак добре. Вече бях сигурна, че наследникът на престола ще се възкачи много по-скоро, отколкото очаквах.

— Приближи, Николай — каза царят и протегна ръка към сина си. — Ела.

Николай подложи свита в лакътя ръка за опора на баща си, майка му увисна от другата страна и тримата напуснаха престолната зала, без дори да дадат вид, че ни забелязват. Василий ги последва. Изражението му остана непроменено, но на мен не ми убягнаха издайнически свитите устни.

Двамата с Мал останахме на място, без да знаем какво да правим от тук нататък. Много хубаво, че царското семейство се оттегли в усамотение, но от нас какво се очакваше? Не бяхме официално освободени, но и никой не ни каза да останем. Царските съветници ни оглеждаха с грубо любопитство, а придворните хихикаха и си шушукаха. Едва се владеех да не запристъпвам нервно от крак на крак; надявах се поне главата ми все още да е горделиво вирната.

Минутите се точеха. Чувствах се гладна, изморена и усещах, че единият ми крак е съвсем изтръпнал, но продължавахме да стоим и да чакаме. По едно време ми се стори, че откъм съседната зала се чуват крясъци. Може би се караха колко дълго още да ни оставят да стърчим и да ги чакаме.

Най-накрая — стори ми се, че беше минал цял час — царското семейство се върна. Царят сияеше. Лицето на царицата беше пребледняло. Василий изглеждаше бесен. Но най-забележителната промяна беше настъпила при Николай. Сега имаше много по-непринуден вид и си беше възвърнал наперената походка, която познавах от борда на „Волкволни“.

„Те вече знаят — помислих си. — Казал им е, че той е Щормхунд.“

Царят и царицата отново седнаха на своите престоли, Василий се изправи зад царя, а Николай застана зад царицата. Тя посегна назад, търсейки ръката му, и той я отпусна на нейното рамо. „Ето как изглежда една майка, когато е с детето си.“ Вече бях достатъчно зряла, за да не усещам толкова болезнено липсата на родителите си, които така и не успях да опозная, но подобни жестове винаги ме умиляваха.

Разнеженото ми настроение обаче тутакси се изпари, щом царят произнесе:

— Прекалено млада си да оглавиш Втора армия.

Дори не благоволи да се обърне директно към мен. Кимнах в знак на съгласие.

— Да, царю мой.

— Изкушавам се още сега да те пратя на смърт, но според сина ми така само ще ти създадем ореол на мъченица.

Подсмръкнах. „На Аппарат това много щеше да му се хареса — помислих и ме полази страх. — Още една жизнерадостна илюстрация за червената книжка: Санкта Алина на бесилката.“

— Той казва, че все още може да ти се има доверие — треперливо продължи царят. — Аз обаче не съм толкова сигурен. Тая история как си се измъкнала от Тъмнейший ми се вижда съвсем неправдоподобна. Не мога да отрека обаче, че Равка има нужда от твоите услуги.

От неговите уста това прозвуча така, сякаш съм някой градинар или провинциален чиновник.

„Покаяние“, напомних си и преглътнах саркастичния отговор.

— За мен ще е велика чест да служа на царя на Равка — отвърнах.

Или царят обичаше да го ласкаят, или Николай ме беше защитил блестящо пред него, защото величеството само изгрухтя.

— Много добре — каза. — Засега временно си назначена за предводител на Гриша.

Възможно ли беше да стане толкова лесно?

— Аз ви… благодаря, Царю мой — заекнах, стъписана от изненада.

— Но запомни — продължи той, размахвайки пръст насреща ми, — получа ли донесение, че заговорничиш срещу мен, или поддържаш каквито и да е отношения с вероотстъпника, ще накарам да те обесят без съд и присъда. — Гласът му се извиси до хленчещ вой. — Хората разправят, че си светица, но за мен си поредната опърпана бежанка. Ясно?