Ли Бардуго - Престол и щурм

По време на тази последна част от нашето пътуване мислите ми блуждаеха безцелно. През нощта не бях успяла да мигна и сега, въпреки тревогите и напрежението, топлото утро, равномерното люлеене на седлото и приспивното жужене на насекомите си казаха своето. Щом превалихме билото на хълма в покрайнините на града обаче, тутакси се разсъних.

В далечината вече се виждаше Ос Олта, Мечтания град — назъбена линия от бели кули на фона на безоблачното небе. Но между нас и столицата в съвършен военен строй, ред подир ред, стояха въоръжени мъже. Стотици солдати от Първа армия, нищо чудно да бяха и хиляди — пехота, кавалерия, офицерство и низши чинове. Слънцето проблясваше по ефесите на сабите им, а на гърбовете им стърчаха пушки.

Напред излезе един от конниците. Предницата на офицерския му мундир беше покрита с ордени; яздеше най-едрия кон, който някога бях виждала. Този жребец сигурно нямаше да трепне, дори да го яхнат двама като Толя.

Николай се взря в конника, който препускаше напред-назад пред военните редици.

— А — отбеляза той, — изглежда, брат ми е излязъл да ни посрещне.

Спуснахме се бавно по склона и спряхме пред строената армия. Въпреки знамената и белите жребци, процесията ни от гришани отцепници и опърпани пилигрими вече не изглеждаше толкова величествена. Николай пришпори коня си напред, а брат му препусна в галоп нагоре по хълма, за да го посрещне.

Докато още живеех в Ос Олта, на няколко пъти ми се беше случвало да видя Василий Ланцов. Несъмнено минаваше за красавец, въпреки лошия късмет да наследи безволевата брадичка на баща си; заради прекомерно натежалите клепачи пък винаги изглеждаше отегчен или леко подпийнал.

Този път обаче сякаш се беше отърсил от обичайната си апатия. Седеше изопнат на седлото, а от него се излъчваше високомерно благородство. Редом с него Николай изглеждаше невъзможно млад.

Почувствах как ме полазва страх. Досега Николай винаги беше вдъхвал усещането, че владее всяка ситуация. Така човек лесно забравяше, че е само няколко години по-голям от нас двамата с Мал: момчето капитан на кораб, което се надяваше да се превърне в момчето цар.

Николай не се беше връщал в двора от седем години и едва ли през това време двамата с Василий се бяха виждали. Но при първата им среща след толкова време нямаше нито братски прегръдки, нито сълзи. Царските синове просто слязоха от конете и се поздравиха колкото за пред хорските очи, потупвайки се по гърба. Василий изгледа нашата свита и задържа многозначителен поглед върху мен.

— Значи за това момиче твърдиш, че е Призоваващата слънцето?

Николай вдигна вежди. Брат му едва ли би могъл по-добре да му подложи за начало.

— Това лесно може да бъде доказано. — И той ми кимна.

„Скромността е твърде надценявана добродетел.“ Вдигнах ръце и призовах ослепителна вълна от светлина, която блъсна сторените солдати с талази от все по-засилваща се жега. Всички вдигнаха ръце да се предпазят, мнозина отстъпиха назад, а конете се дърпаха и цвилеха. Оставих светлината лека-полека да угасне. Василий изсумтя.

— Не ти е било леко, братчето ми.

— Даже не можеш да си представиш, Вася — любезно отвърна Николай.

Василий нацупи устни, като чу галеното си име. Така още повече заприлича на превзета стара мома. — Изненадан съм да те заваря в Ос Олта — продължи Николай. — Очаквах да си в Карйева за конните надбягвания.

— Ходих — отвърна Василий. — Моят дорест Небесен се представи отлично. Щом разбрах, че се връщаш у дома обаче, веднага дойдох, за да те посрещна.

— Много мило, че си си направил този труд.

— Завръщането на един царски син е важно събитие — каза Василий, — пък бил той и по-малкият брат.

Ясно беше накъде бие. Усетих как в мен се надига гняв. Дали пък Николай не беше подценил амбицията на Василий да наследи престола? Даже не ми се мислеше докъде могат да доведат други такива грешки или неправилни оценки.

Но Николай само се усмихна в отговор. Спомних си съвета му: „Посрещай оскърбленията с усмивка“.

— Ние, непървородните синове, с времето се учим да ценим онова, което имаме — отвърна той. После се обърна към един от войниците, който стоеше мирно в края на редицата царски солдати. — Сержант Печкин, помня те от кампанията при Халмхенд. Кракът ти явно е оздравял, щом стоиш тук, непоклатим като каменен стълб.

По лицето на сержанта се изписа изненада.

— Тъй вярно, Мой Царевич — отвърна уважително той.

— И „сър“ върши работа, сержант. С тази униформа съм просто офицер, не царски син.