Ли Бардуго - Престол и щурм

Настаних се до него и опрях гръб о ствола.

— Трябваше да си с нас на вечерята.

— А, не, благодаря — изсумтя той. — Доколкото забелязах, видът ти през цялото време беше крайно окаян, а и Николай не изглеждаше по-щастлив. Освен това — добави той, оглеждайки кафтана ми, — какво щях да облека?

— Не ти ли харесва?

— Чудесен е. Идеалното допълнение към твоя чеиз. — Но още преди да съм извила недоволно очи, той хвана ръката ми. — Прости, не исках това да кажа. Изглеждаш прекрасно. Щеше ми се да ти го кажа още като те зърнах тая вечер.

Цялата пламнах.

— Благодаря. Ежедневното използване на силата много ми помага.

— Ти си беше красива и в кафтан с прашеца от юрда по веждите.

Смутено подръпнах кичур от косата си.

— Това място ми напомня Керамзин — казах.

— Вярно, че има нещо общо. Но тук е много по-натруфено. Какъв е всъщност смисълът от тия мънички дръвчета?

— Предназначени са за хора с мънички ръчички. Карат ги да се чувстват по-добре.

Той се разсмя съвсем искрено. Бръкнах в джоба си и измъкнах малката кесийка от черно кадифе.

— Имам нещо за теб — казах.

— Какво е?

Протегнах към него свитата си в юмрук длан.

— Познай! — Това беше наша си игра, с която често се забавлявахме като малки.

— Ами, по всичко личи, че е топла плетена жилетка.

Поклатих глава.

— Цирково пони?

— Не.

Той посегна, взе ръката ми в своята, обърна я с дланта нагоре и нежно разтвори пръстите.

Нямах търпение да видя изражението му.

Ъгълчетата на устните му леко потрепнаха, докато вадеше от шепата ми златния амулет с форма на лъчисто слънце. От досега на загрубелите му пръсти ме полазиха сладостни тръпки.

— Това за капитана на твоята лична охрана ли е? — попита.

Притеснено се прокашлях.

— Аз… не поисках униформи за вас. Не желая нищо да напомня опричниците на Тъмнейший.

Мълчахме дълго, докато Мал разглеждаше слънчевия диск в ръката си. Накрая ми го подаде обратно. Сърцето ми се сви, но се постарах да не издавам разочарованието си.

— Ще ми го сложиш ли? — помоли.

Въздъхнах облекчено. Стиснах иглата на закопчалката между пръстите си и я прокарах през гънките на ризата му от лявата страна на гърдите. Направих няколко опита, преди да успея да я закопчая. Когато най-после приключих и понечих да отстъпя крачка назад, той ме хвана за ръката и притисна дланта ми към златното слънце, точно над сърцето.

— Това ли е всичко? — попита.

Стояхме съвсем близо един срещу друг, уединени в топлия мрак на градината. За първи път от седмици оставахме насаме.

— Всичко ли? — повторих. Въпросът се откъсна от устните ми по-скоро като дихание.

— Доколкото си спомням, беше ми обещана пелерина и контешка шапка.

— Ще ти се компенсирам — отвърнах.

— Флиртуваш ли с мен?

— Пазаря се.

— Добре тогава, още сега ще си взема първата отплата.

Тонът му беше игрив, но когато притисна устни в моите, в целувката му нямаше и следа от закачка. От него лъхаше жар и аромат на току-що узрели круши от градината на графа. Усетих копнеж в плътния натиск на устните му, някакъв непознат досега предел на неговата страст, който сякаш предизвика огнен дъжд вътре в мен.

Повдигнах се на пръсти и сключих ръце около врата му, усещайки как тялото ми омеква, разтапя се и се слива с неговото. Той притежаваше мощта на воин и аз я почувствах в здравата му прегръдка; в силата на неговите пръсти, които мачкаха коприната отзад на кръста ми, докато ме придърпваше настоятелно към себе си. В този порив имаше нещо яростно и отчаяно, сякаш не можеше да ме притисне толкова плътно до себе си, колкото му се искаше.

Главата ми се замая. Мислите ми потекоха бавно. Точно тогава дочух да приближават стъпки. В следващия момент видяхме Тамар да тича към нас по алеята.

— Имаме си компания — каза тя.

Мал се откъсна от мен и светкавично свали пушката от рамото си.

— Кой е там?

— Край портите чака група хора. Настояват да влязат и да видят Призоваващата слънцето.

— Пилигрими ли са? — попитах, насилвайки се да раздвижа размекнатия си от целувките ум.

Тамар поклати глава.

— Твърдят, че са Гриша.

— Тук?!

Мал сложи ръка върху рамото ми.

— Алина, изчакай вътре, поне докато разберем какво става.

Поколебах се. Едва се удържах да не хукна и да се скрия някъде, но в същото време не исках да изглеждам като пълна глупачка. Някъде откъм портите се разнесе вик.

— Не — отвърнах и се освободих от ръката на Мал. — Ако те наистина са Гриша, може би имат нужда от мен.