Ли Бардуго - Престол и щурм

Поклатих глава. Той беше същинска загадка. Човек не можеше да знае кое да приеме насериозно, когато си има работа с Николай.

— Защо царската корона е толкова важна за теб? — попитах. — Защо си причиняваш всичко това?

— Май ти е трудно да повярваш, че наистина ме е грижа какво се случва в тая страна?

— Честно ли да ти отговоря? Да.

Той заби поглед в носовете на лъснатите си ботуши. Така и не разбрах как успява да ги поддържа винаги толкова изрядни.

— Мисля, че е заради увлечението ми да поправям счупени неща — продължи. — Открай време съм си такъв.

Това не беше кой знае какъв отговор, но поне звучеше искрено.

— Наистина ли мислиш, че брат ти ще се оттегли?

— Надявам се. Той си дава сметка, че Първа армия е с мен. Пък и едва ли му стиска да предизвика гражданска война. Освен това Василий е наследил ненавистта на баща ни към тежкия труд. Осъзнае ли веднъж какво е да си начело на държавата, ще си плюе на петите.

— Ами ако не се предаде толкова лесно?

— Въпрос на цена. Просяк или царски син, всеки човек може да бъде купен.

Поредната мъдрост от устата на Николай Ланцов. Хвърлих поглед през прозорчето. Видях Мал да седи изправен на седлото и да препуска успоредно с каретата.

— Не всеки — прошепнах.

Николай проследи погледа ми.

— Напротив, Алина, дори твоят верен рицар си има цена. — Той ме погледна отново. Лешниковите му очи гледаха замислено. — И в момента тя седи точно пред мен.

Размърдах се притеснено на седалката.

— Винаги си страшно самоуверен — казах кисело, — но я си представи, че аз реша да седна на престола и те задуша, докато спиш.

Николай се ухили насреща ми.

— Ето че най-после започна да разсъждаваш като политик.

Най-накрая Николай се смили и слезе от каретата, но минаха часове, докато спрем за нощувка. Не се наложи да търся Мал. Щом вратичката на каляската се отвори, той вече беше отпред, подавайки ми ръка да сляза. Площадът отново беше пълен с пилигрими и друг народ. Всички протягаха вратове да зърнат Призоваващата слънцето. Въпреки това го заговорих, защото не бях сигурна кога пак ще останем насаме.

— Ядосан ли си? — прошепнах, докато ме превеждаше през павирания площад. Забелязах Николай в другия му край вече да бъбри с местните големци.

— На теб ли? Не. Но двамата с Николай ще си поговорим, когато не е наобиколен от въоръжена охрана.

— Ако това ще те успокои, здравата го изритах.

Мал се разсмя.

— Наистина ли?

— Даже два пъти. Сега олекна ли ти?

— Май да.

— По време на вечерята пък ще го настъпя. — Това също не влизаше в уговорката ни за ритниците.

— Е, не ти ли трепна сърчицето, когато се озова в прегръдката на царския син? — Той се заяждаше, но усетих в гласа му и някаква зле прикрито съмнение.

— Явно не се подавам лесно — отвърнах. — Пък и за мой късмет знам какво е истинска целувка.

Оставих го да стърчи насред площада. Явно ми ставаше навик да карам Мал да се изчервява.

Нощта преди влизането ни в Ос Олта пренощувахме на дачата на дребен дворянин, който живееше само няколко километра от градските стени. Тя далечно ми напомни за Керамзин — величествената порта от ковано желязо, дългата права алея към елегантната къща с две крила от бледорозови тухли. Граф Минкофф явно се славеше с отглеждането на плодни дръвчета джуджета — коридорите на дачата бяха отрупани с топиари 12 12 Оформени като скулптури растения. — Б.пр. , които изпълваха стаите със сладкото ухание на праскови и сливи.

Въведоха ме в елегантни покои на втория етаж. Тамар зае съседната стая, а Толя и Мал се настаниха от другата страна на коридора. На леглото ме чакаше голяма кутия, в която открих новия си кафтан — предишната седмица най-накрая се предадох и поръчах да ми го пратят. Николай проводи специални разпореждания до Малкия дворец и сега в тъмносинята коприна златни нишки разпознах майсторската работа на гришаните Фабрикатори.

Очаквах дрехата да натежи в ръцете ми, но изкуството на Материалки й беше придало лекотата на перце. Докато я обличах през главата, тя проблясваше и менеше цвета си като слънчев лъч, отразен във вода. Златните закопчалки бяха във формата на малки слънца. Кафтанът беше красив и малко претруфен. Николай би го одобрил.

Домакинята изпрати една камериерка да ми подреди косата. Тя ме настани пред тоалетната масичка и взе да бърбори и да се суети, докато оформяше букли от косата ми и я събираше в свободен възел. Пипаше много по-внимателно от Женя, но крайният резултат далече не беше толкова поразителен. Опитах се да залича този спомен от съзнанието си. Не исках да мисля за Женя, нито какво може да е станало с нея, след като напуснахме китоловния кораб; нито пък колко ще е самотен Малкият дворец без нея.