Ли Бардуго - Престол и щурм

Благодарих на камериерката и преди да изляза от стаята, грабнах черната кадифена кесийка, пристигнала в кутията заедно с кафтана. Пъхнах я в джоба си, уверих се, че оковата от люспи е добре скрита под ръкава и чак тогава се спуснах по стълбите.

Разговорът по време на вечерята се въртеше около последните военни действия, възможното укритие на Тъмнейший и събитията в Ос Олта. Градът напоследък бил наводнен от бежанци. Връщали новодошлите още при портите. Носели се слухове за гладни бунтове във външния град. Но всичко това изглеждаше нереално далече от този бляскав палат.

Графът и съпругата му — закръглена дама със сивеещи букли и скандално разголено деколте — бяха ни приготвили пищна трапеза. Поднесоха студена супа в украсени със скъпоценни камъни купички с формата на тикви; агнешко печено, обилно полято със сос от касис; гъби, задушени в сметана, и още някакво блюдо, което едва-едва вкусих, а после разбрах, че било мариновани в бренди кукувици. Всички съдове бяха поръбени със сребро и носеха герба на Минкофф. Но най-забележителна беше украсата, която вървеше по продължение на цялата маса: миниатюрна жива гора, пресъздадена до най-дребните детайли — с малки борови горички, виеща се лозница с гроздове колкото нокът и сламена колибка, в която беше скрита солницата.

Седях между Николай и полковник Раевски и слушах как благородните гости се смеят, бъбрят и вдигат тост след тост за завръщането на по-младия царски син и за здравето на Призоваващата слънцето. Помолих Мал да се присъедини към нас, но той отказа и вместо това отиде да патрулира заедно с Тамар и Толя. През цялото време поглеждах към терасата с надеждата да го зърна.

Николай сигурно го забеляза, защото прошепна: „Може разговорът да не те интересува, но поне си давай вид, че внимаваш“.

Постарах се колкото можах, макар да нямах кой знае какво за казване. Въпреки че носех бляскав кафтан и седях до царския син, аз си оставах простонародното момиче от някакво безименно село. Нито принадлежах към обществото на тези хора, нито исках да съм една от тях. Все пак отправих мислено благодарствена молитва, че Ана Куя научи сирачетата как да се държат на господарската трапеза и коя вилица да използват за охлювите.

След вечерята ни поведоха към музикалния салон, където графът и графинята пяха в дует под акомпанимента на тяхната дъщеря, която свиреше на арфа. Десертът ни чакаше на една от малките помощни масички в салона: мус от мед, сладко от пъпеш с лешници и грамада от пасти, покрити с карамелизирана захар, които бяха предназначени не толкова за ядене, колкото за възхита. И още вино, и още клюки. Помолиха ме да призова светлината и под бурните аплодисменти на присъстващите аз озарих с меко сияние богато украсения таван. Възползвах се от случая, когато някои гости се настаниха да играят карти, и се оправдах със силно главоболие. После тихо се измъкнах.

Николай ме настигна край вратата към терасата.

— Трябва да останеш — каза. — Така ще натрупаш опит, за да си готова за скуката в двора.

— Светиите също имат нужда от почивка.

— Нали не се каниш да спиш под розовите храсти — попита той, поглеждайки към парка.

— Досега играх по свирката ти като добре дресирана мечка, Николай. Изпълних всички номера, на които си ме научил, и вече е време да кажа лека нощ.

Той въздъхна.

— Може би просто ми се иска и аз да дойда с теб. По време на вечерята графинята непрекъснато стискаше коляното ми под масата, пък и мразя да играя карти.

— Аз пък си мислех, че си изпечен политикан.

— Вече ти казах, че трудно ме свърта на едно място.

— Тогава да беше поканил графинята на танц — подметнах ухилена и се измъкнах на чист въздух.

Погледнах през рамо, докато се спусках по стълбите на терасата. Николай все още се помайваше край вратата към салона. Носеше парадна униформа и бледосин шарф през гърдите. Светлината отвътре хвърляше отблясъци по ордените и позлатяваше краищата на русата му коса. Тази вечер беше надянал ролята на изтънчения царски син. Но застанал там, приличаше по-скоро на самотно момче, което не иска да се връща на тържеството, дадено в негова чест.

Обърнах му гръб и се загледах във витото стълбище, което водеше надолу към потъналата в мрак градина.

Не ми отне много време да открия Мал. Стоеше облегнат на масивния ствол на величествен дъб и рееше поглед над прецизно оформените поляни.

— Има ли опасност някой да дебне в тъмното? — попитах.

— Само аз съм.