Ли Бардуго - Престол и щурм

Това очевидно не се хареса нито на Тамар, нито на Мал, но въпреки това застанаха от двете ми страни и ме поведоха забързано по покритата със ситни камъчета алея.

Пред портите от ковано желязо се беше събрала тълпа. Не беше трудно дори отдалече да различа Толя — стърчеше над всички останали. Най-отпред стоеше Николай, обграден от солдати с готово за стрелба оръжие, и въоръжени слуги на графа. Оттатък решетките имаше доста по-малобройна група, но нищо повече не успях да видя. Някой гневно разтресе желязната порта и до мен достигна надигналата се врява от гласове.

— Направете ми път дотам — казах. Тамар притеснено изгледа Мал. Вирнах брадичка. Ако ще са ми охрана, би трябвало да следват моите заповеди. — Веднага! Трябва да разбера какво става, преди да се е случило непоправимото.

Тамар даде знак на Толя и гигантът застана пред нас, после без усилие разчисти път през тълпата до насъбралите се край портите.

По рождение си бях дребна, но сега, притисната между Мал и близнаците, сред всички тези наежени солдати, които се блъскаха покрай нас, ми стана особено трудно да дишам. Потиснах паниката си и надзърнах между гърбовете към желязната ограда, където Николай спореше с някого.

— Ако искахме да говорим с някой от лакеите на царя, сега да сме пред Великия дворец — извиси се нетърпелив глас. — Дошли сме при Призоваващата слънцето.

— Имай уважение, кръвопиецо — излая солдат, когото не разпознах. — Говориш пред царевич на Равка и офицер от Първа армия.

Нещата не отиваха на добре. Промъкнах се още по-напред в тълпата, но се заковах на място, когато видях кой Корпоралки е от другата страна на желязната ограда.

— Фьодор?!

Длъгнестото му лице се озари от усмивка и той направи дълбок поклон.

— Алина Старков! — възкликна. — Можех само да се надявам, че във всички тези слухове има и зрънце истина.

Огледах го внимателно. Фьодор беше заобиколен от гришани в прашни кафтани, повечето в аления цвят на Корпоралки, други в синьото на Етералки и съвсем малко от пурпурното на Материалки.

— Познаваш ли го? — попита Николай.

— Да — отвърнах. — Той ми спаси живота. — Навремето Фьодор ме беше защитил с тялото си от шайка наемни фйердански убийци.

Фьодор отново се поклони дълбоко.

— За мен беше голяма чест.

Николай обаче не изглеждаше никак впечатлен.

— Може ли да му се вярва?

— Той е дезертьор — обади се един от солдатите около Николай.

И от двете страни на портата се надигна ропот.

Николай посочи властно към Толя.

— Погрижи се всички да се оттеглят и гледай на никого от прислугата да не хрумне да стреля. Подозирам, че сред тия плодни дръвчета им липсват силни преживявания. — После се обърна отново към железните порти. — Фьодор, нали така? Дай ни минутка. — След това ме дръпна малко по-настрани от тълпата и заговори тихо. — Е, наистина ли може да му се има вяра?

— Не знам. — Последният път, когато видях Фьодор, беше на зимния бал във Великия дворец, часове преди да науча за истинските кроежи на Тъмнейший и да избягам скрита в един фургон на пътуващи артисти. Напрегнах паметта си да се сетя какво ми беше казал тогава. — Май служеше на южната граница. Имаше високо положение измежду Сърцеразбивачите, но не беше от любимците на Тъмнейший.

— Невски има право — каза Николай, кимайки с глава към сърдития солдат. — Независимо дали си Гриша, или не, първо дължиш лоялност на царя. Те са изоставили позициите си и са дезертирали.

— Това обаче не ги прави непременно предатели.

— По-важното е дали не са шпиони.

— Е, тогава какво ще правим с тях?

— Може да ги арестуваме и да ги разпитаме.

Свъсих вежди и се замислих.

— Хайде, кажи нещо! — подкани ме Николай.

— Нали искахме отново да привлечем Гриша на наша страна? — казах. — Ако арестуваме всеки новопоявил се, едва ли ще остане някаква армия, която да оглавя.

— Запомни, че ти ще се храниш заедно с тях, ще работиш с тях, ще спите под един покрив.

— А всички те може би са още верни на Тъмнейший. — Погледнах през рамо към Фьодор, който търпеливо чакаше край портата. — Ти какво мислиш?

— Според мен тези Гриша са поне малко по-благонадеждни от ония, които ни чакат в Малкия дворец.

— Не е кой знае колко обнадеждаващо.

— Озовем ли се веднъж зад стените на двореца, много по-лесно ще ги държим под око. Не е проста работа да предвидим как Тъмнейший ще използва шпионите си, докато не разберем кои са.

Потиснах внезапния порив да докосна с ръка раната на рамото си. Поех дълбоко въздух.