Ли Бардуго - Престол и щурм

Устните на Василий отново се свиха. Също като синовете на повечето благородници, той беше отбил военната си служба на почетна длъжност в уютния комфорт на офицерския щаб, далече от фронтовата линия. Николай обаче беше служил в пехотата и напълно заслужаваше както ордените, така и ранга си.

— Тъй вярно, сър! — отсечено отвърна сержантът. — Кракът ме притеснява само като е влажно.

— Тогава фйерданите сигурно всеки ден се молят за буря. Доколкото си спомням, благодарение на теб животът на доста от тях се превърна в същинска мизерия.

— И аз си спомням същото за вас, сър — отвърна усмихнат сержантът.

Едва се удържах да не прихна. Николай току-що беше измъкнал килимчето изпод краката на брат си. Довечера, когато войниците се съберат по кръчмите на Ос Олта, или играят карти в казармите, само за едно ще говорят: за царския син, който помнеше името на обикновен солдат; за царския син, който беше воювал рамо до рамо с тях, загърбил богатство и знатния си произход.

— Хайде, братко — обърна се Николай към Василий, — да вървим в двореца, че да се видим както хората. Нося каса керчанско уиски, което чака да бъде пресушено, пък и разчитам на твоя съвет за едно жребче, което ми попадна в Кетердам. Казаха, че баща му е Дагренер, но аз нещо се съмнявам.

Василий се опита да прикрие любопитството си, но то се оказа по-силно от него.

— Дагренер, казваш? Имат ли го черно на бяло?

— Да вървим, ще ти покажа.

Макар все още да беше нащрек, Василий каза няколко думи на един от главнокомандващите и се метна на седлото с отработен маниер. Двамата братя оглавиха колоната и процесията отново пое на път.

— Изпипана работа — промърмори Мал. — Николай изобщо не е глупав.

— Много се надявам да е така — отвърнах. — За доброто и на двама ни.

Колкото повече наближавахме столицата, толкова по-добре разбирах за какво говореха гостите на граф Минкофф предишната вечер. Около крепостната стена беше израснал цял един град от шатри и палатки, а пред портите чакаше дълга колона от хора. Първите спореха нещо със стражата, без съмнение настояваха да ги пуснат вътре. По древните бойни кули пазеха въоръжени солдати — разумна мярка за столицата на воюваща страна, но и смъртна заплаха за всички долу, ако си позволят да нарушат реда.

Естествено, градските порти се отвориха широко пред царските синове на Равка и процесията продължи без забавяне помежду редиците от чакащи хора.

По много от палатките и чергилата на каруците се виждаха грубо изрисувани слънца. Докато минавахме през набързо стъкнатия стан, от много страни дочух познатите викове „Санкта Алина“. Чувствах се ужасно глупаво, но въпреки това се насилих да вдигна ръка и да помахам — дължах им поне това усилие. Пилигримите замахаха и закрещяха развълнувано в отговор; мнозина се завтекоха към процесията и я съпровождаха известно време. Други от бежанците обаче стояха мълчаливо край пътя със скръстени ръце и гледаха с подозрение, дори с прикрита неприязън.

„Как ли изглеждам в техните очи? — запитах се. — Още една привилегирована Гриша се крие зад стените на разкошния дворец на хълма, докато те са принудени да готвят на набързо стъкнати огньове и да спят в подножието на крепостните стени на град, който им отказва подслон? А може да си мислят и нещо още по-лошо за мен. Лъжкиня? Измамница? Някаква селянка, която има дързостта да се представя за жива светица?“

Почувствах се благодарна, когато най-после се озовах под закрилата на градските стени.

Веднъж преминала градските порти, процесията съвсем забави ход. Външният град се пукаше по шевовете; тротоарите гъмжаха от народ, който постепенно превземаше уличното платно и затрудняваше движението. По прозорците на дюкянчетата имаше списъци на стоките в наличност, а отпред се виеха дълги опашки. Навсякъде се носеше дъх на урина и нечистотии.

Прииска ми се да заровя нос в ръкава, но се задоволих да дишам само през устата.

Тълпата и тук ни зяпаше и посрещаше с възгласи, но хората бяха много по-покорни от онези вън.

— Никакви пилигрими не се виждат — отбелязах.

— Не им е позволено да влизат в града — каза Тамар. — Царят е обявил Аппарат за вероотстъпник и е изгонил последователите му от Ос Олта.

Аппарат беше подкрепил Тъмнейший в кроежите му срещу престола. Дори сега двамата да не бяха вече заедно, царят пак нямаше основание да се доверява на свещеника и създадения от него култ. „Нито пък на теб, и то по същите причини — напомних си. — Явно си много глупава, щом сега се връщаш във Великия дворец с надеждата да получиш опрощение.“