Ли Бардуго - Престол и щурм

Прекосихме охранителния ров, оставяйки далече зад гърба си гълчавата и суматохата на външния град. Забелязах, че кулите при портата на моста са допълнително укрепени, но когато стигнахме отсрещния бряг, там всичко изглеждаше постарому. Широките булеварди бяха все така безупречно чисти и спокойни, а величествените палати — идеално поддържани.

Прекосихме парка, където облечени по последна мода мъже и жени бяха излезли на прохлада в откритите си карети. Децата си играеха на бабки, строго надзиравани от своите бавачки. Момченце със сламена шапка яздеше пони с вплетени в гривата пъстроцветни панделки; прислужник в ливрея държеше юздите.

Всички се обърнаха да ни изгледат, докато минаваме; повдигаха почтително шапки и си шушукаха, скрили устата си с длан; кланяха се ниско и правеха реверанси, щом зърнеха Василий или Николай. Дали наистина бяха толкова спокойни и безгрижни, какъвто вид си придаваха? Трудно беше да се допусне, че са забравили грозящата Равка опасност, или пък смутовете и размириците оттатък моста, но още по-трудно ми беше да повярвам, че разчитат на царя да им осигури закрила.

Стигнахме позлатените порти на Великия дворец много по-скоро, отколкото ми се искаше. Звукът, с който се захлопнаха зад нас, събуди старите ми страхове. Последният път, когато минах през вратата на дворцовия парк, се бях свила притаена между декорите във фургона на трупа пътуващи артисти и бягах от Тъмнейший — съвсем сама, но пък свободна.

Ами ако това е капан, мина ми внезапна мисъл. Какво ще стане, ако не бъда помилвана? Дали Николай изобщо има намерение да ми повери Втора армия? Нищо чудно с Мал отново да ни оковат във вериги и да ни хвърлят в някоя усойна килия.

„Престани — нахоках се. — Ти вече не си онова наплашено малко момиченце, което зъзне във войнишките си ботуши. Ти си Гриша, Призоваващата слънцето. Те се нуждаят от теб. Пък и можеш да срутиш целия дворец върху главите им, стига да поискаш.“ Изправих рамене и се опитах да успокоя ритъма на сърцето си.

Когато стигнахме фонтана с двуглавия орел, Толя ми помогна да сляза от коня. Присвих очи към Великия дворец и неговите искрящо бели тераси, украсени със слоеве позлата, и дълги редици от статуи. Той си беше все така грозен и заплашителен, какъвто го помнех.

Василий метна юздите на жребеца към най-близкия прислужник и пое нагоре по мраморните стълби, без дори да погледне назад. Николай изпъна рамене.

— Мълчете си и се постарайте да изглеждате като каещи се грешници — приглушено се обърна към нас. После забърза по стълбите да настигне брат си.

Лицето на Мал беше побеляло. Отрих влажните си длани в кафтана и двамата последвахме царските синове, оставяйки свитата си в подножието на стълбището.

В поредицата от бляскавите зали, през които минавахме, цареше тишина. Стъпките ни отекваха о полирания паркет, а моето безпокойство нарастваше с всяка крачка. Видях как Николай си пое дълбоко въздух пред вратите на престолната зала. Униформата му стоеше безупречно, а чертите на красивото му лице сякаш бяха на някой приказен принц. Внезапно изпитах носталгия по кривия нос и мътните зеленикави очи на Щормхунд.

Вратите се отвориха и церемониалмайсторът обяви:

— Царевич Василий Ланцов и Великият княз Николай Ланцов.

Николай ни предупреди, че нашите имена няма да бъдат извикани, но въпреки това не трябва да се делим от тях двамата с Василий в престолната зала. Ние се подчинихме и с колебливи стъпки поехме подир царските синове, спазвайки почтително разстояние.

Светлосин килим покриваше пода на престолната зала от единия до другия край. В дъното около въздигнат подиум се тълпяха пищно облечени придворни и царски съветници. Над всички тях, седнали на еднакви златни престоли, се издигаха царят и царицата на Равка.

„Няма и помен от някой нов Аппарат“, мина ми през ума, докато ги наближавахме. Доскоро силуетът на свещеника неизменно се мяркаше някъде зад царя, но сега никакъв не се виждаше. Изглежда, не го бяха заменили с друг духовен наставник.

Царят изглеждаше значително по-немощен и хилав в сравнение с последния път, когато го видях. Пилешките му гърди бяха хлътнали още повече, а провисналите мустаци сивееха. Най-фаталната промяна обаче беше настъпила при царицата. Откакто я нямаше Женя да прекроява лицето й, само за няколко месеца тя сякаш беше остаряла с двайсет години. Кожата й, доскоро бяла като каймак, сега беше загубила своята гладкост. Около носа и устата имаше дълбоки бръчки; прекалено ярките ириси бяха избелели до естествения си цвят и вече не поразяваха с лазурната си дълбочина.