Ли Бардуго - Престол и щурм

— Той е прав — каза. — Това място сякаш умира.

Техните думи изобщо не помогнаха на опънатите ми нерви. След аудиенцията в престолната зала се чувствах като на тръни. Самата аз бях стъписана от обзелия ме гняв срещу царя, макар че — светците са ми свидетели — той си го заслужаваше. Този гнусен дърт лъстивец, който натискаше слугините по кьошетата (да не говорим колко калпав пълководец беше) в продължение само на няколко минути заплаши със смърт и двама ни с Мал. При тази мисъл в мен се надигна вълна от ожесточение.

Сърцето ми взе да бие още по-ускорено, когато влязохме в тунела, образуван от сплетените стебла и клони на дърветата. Стволовете ни притискаха от две страни, а високо горе короните ни покриваха със зелен балдахин. Последният път, когато ги видях, бяха още голи.

Скоро отново се озовахме под ярката слънчева светлина. Долу пред нас беше Малкият дворец.

„Липсвал ми е“, осъзнах. Липсвало ми е сиянието на златните му кубета и стените с невиждана дърворезба, в която бяха вплетени всякакви знайни и незнайни зверове. Липсвало ми е синьото езеро, което сияеше като късче небе; малкото островче в него, леко встрани от центъра; белите силуети на павилионите на Призоваващите по брега. Нямаше друго такова място. Чак сега с почуда си дадох сметка колко близко ми е то, почти като дом.

Но не всичко тук беше постарому. Наоколо се виждаха застанали на пост войници от Първа армия с пушки на гърба. Едва ли биха оказали кой знае каква съпротива на група отчаяни и решени на всичко Сърцеразбивачи, Вихротворци и Огнетворци, но посланието беше от ясно по-ясно: на Гриша вече не може да се вярва.

На стълбите чакаха облечени в сиво прислужници, за да се погрижат за конете ни.

— Готова ли си? — прошепна Мал, докато ми помагаше да сляза от коня.

— Кога ще престанете да ме питате все едно и също?! Не ти ли изглеждам готова?

— Изглеждаш също като едно време, когато ти бях пуснал попова лъжичка в супата, а ти по невнимание я глътна.

Едва не прихнах и усетих как напрежението ми се поразсейва.

— Благодаря, че ми го напомни — казах. — Сега се сещам, че май така и не се разплатих с теб за това.

По стълбите се забавих, уж да оправя полите на кафтана, но тайно се надявах краката ми най-после да спрат да треперят. После се заизкачвах нагоре, а останалите ме следваха. Слугите разтвориха широко дверите на двореца и ние минахме вкупом през тях. Пресякохме прохладния полумрак на преддверието и се озовахме през Залата със златния купол.

Тя имаше формата на шестоъгълник и размерите на катедрала. Стените бяха инкрустирани със седеф и увенчани с масивен златен купол, който сякаш се носеше над нас на немислима височина. В центъра стояха четири масивни маси, подредени в квадрат. Около тях ни чакаха събрани Гриша.

Въпреки оределите редици, те продължаваха да се придържат към своите ордени. Прави или седнали, образуваха малки групи от червено, пурпурно и синьо.

— Явно шареното много им се нрави — измърмори Толя.

— Не ме подстрекавай — прошепнах в отговор. — Току-виж съм решила личната ми охрана да носи яркожълти рединготи.

За първи път, откакто се познавахме, видях в изражението му да се прокрадва нещо, което много приличаше на страх. Влязохме в залата и много Гриша станаха на крака. На вид бяха съвсем млади и аз с известно притеснение осъзнах, че повечето зрели и опитни гришани са избрали страната на Тъмнейший. Или просто благоразумно са избягали.

Предполагах, че в Малкия дворец са останали най-малко от Корпоралки. Те бяха най-високопоставени сред Гриша, най-ценените воини и особено приближени на Тъмнейший.

Все още можеха да се видят и познати лица. Сергей беше един от малцината Сърцеразбивачи. Мари и Надя стояха заедно с Етералките. С изненада разпознах Давид — седеше с отпуснати рамене на масата на Материалки. Знаех, че не приема много неща у Тъмнейший, но това не му попречи да запои около врата ми нашийника от еленовите рога. Може би точно затова сега избягваше моя поглед. Или просто нямаше търпение да се върне в работилницата.

Абаносовият стол на Тъмнейший беше изчезнал. Неговата маса пустееше.

Сергей пръв пристъпи напред.

— Алина Старков — отсечено каза, — за мен е удоволствие отново да те приветствам в Малкия дворец.

Забелязах, че не се поклони.

Напрежението в залата стана гъсто, с нож да го разрежеш. Точно това ми се прищя да направя. Всичко можеше да се случи и по-просто — бих могла да се усмихна, да прегърна Мари и Надя. Никога не се бях чувствала една от тях, но въпреки това можех да им изнеса чудесно представление. За всички щеше да е огромно облекчение, ако се бях престорила, че всичко си е постарому.