Ли Бардуго - Престол и щурм

„Поредната опърпана бежанка, или твоят последен шанс да се закрепиш на златния си престол“, помислих си с неочакван яд. Въпреки това преглътнах гордостта и направих колкото се може по-дълбок поклон. Така ли се е чувствал и Тъмнейший? Дали и той е бил принуден да се кланя и да пълзи пред този развратен глупак?

Царят махна неопределено с изпъстрената със сини вени ръка. Вече бяхме свободни да си тръгнем. Погледнах към Мал.

Николай се прокашля.

— Татко — каза, — остана въпросът за следотърсача.

— Ъ? — стресна се царят и погледна така, сякаш са го събудили от следобедна дрямка. — Въпросът…? А, да! — Той втренчи сълзящите си очи в Мал. — Ти си напуснал поста си и не си се подчинил на заповедите на прекия си командир — каза отегчено. — Това се наказва с бесило.

Рязко си поех въздух. Усетих как зад гърба ми Мал се вкамени. Мина ми грозна мисъл: ако Николай търсеше начин да се отърве от Мал, така определено беше най-лесно.

В тълпата около подиума се надигна възбуден шепот. В какво се бях забъркала?! Отворих уста, но преди да произнеса и дума, заговори Николай.

— Царю мой — смирено рече той, — прости, че се намесвам, но следотърсачът е помогнал на Призоваващата слънцето да избегне сигурен плен от враговете на короната.

— Ако изобщо някога е била заплашена от реална опасност.

— С очите си го видях да вдига оръжие срещу Тъмнейший. Той е доверен приятел и съм убеден, че е действал в интерес на Равка. — Царят издаде напред долната си устна, но Николай продължи настоятелно. — Ще се чувствам много по-спокоен, ако знам, че е в Малкия дворец.

Царят се намръщи. „Сигурно вече няма търпение да се наобядва и да си поспи“, помислих.

— Какво ще ни кажеш в своя защита, момче? — попита той.

— Само това, че постъпих както смятах за редно — равно отвърна Мал.

— Изглежда, и според сина ми си имал основателна причина.

— Сигурно всеки човек смята собствените си основания за най-правилни — каза Мал, — но това си беше дезертьорство.

Николай изви очи към тавана, а на мен ми се прииска здравата да раздрусам Мал. Защо поне веднъж не пожертваше тая своя упоритост и праволинейност?!

Царят се намръщи още повече. Всички притихнахме в очакване.

— Е, добре — реши накрая. — Какво пък толкова — още една усойница в гнездото. Тогава ще бъдеш позорно разжалван.

— Позорно?! — избъбрих.

Мал обаче само се поклони.

— Благодаря, царю мой — каза.

Царят вдигна ръка и лениво махна.

— Върви — нареди сприхаво.

Изкушавах се да остана и да поспоря с величеството, но Николай беше втренчил предупредителен поглед в мен, а Мал вече наближаваше вратата. Трябваше да се затичам, за да го настигна, докато вървеше с отсечена крачка по застланата със син килим странична колонада.

Щом излязохме от престолната зала и вратата се затвори зад нас, започнах да говоря задъхано:

— Ще говорим с Николай. Ще го накараме да ходатайства за теб пред царя.

Мал дори не забави крачка.

— Няма смисъл — отвърна. — Знаех, че така ще стане.

По приведените му рамене обаче разбрах, че до последно е таял надежда. Искаше ми се да го хвана за ръка, да го накарам да спре и да му кажа колко съжалявам; да го уверя, че ще намерим начин да поправим нещата. Вместо това подтичвах край него, стараейки се да не изоставам, и си давах сметка, че от всяка врата ни наблюдава по един лакей.

Върнахме се по същия път из пищните и бляскави зали на двореца, после надолу по мраморното стълбище. Фьодор и неговите гришани чакаха при конете — бяха се поспретнали, доколкото е възможно, но ярките им кафтани изглеждаха все така износени и захабени. Тамар и Толя стояха мълчаливо настрани, а златните слънца просветваха върху ризите им от грубо платно. Поех си дълбоко въздух. Николай направи каквото е по силите му. Сега беше мой ред.

Виещата се алея, покрита със ситни бели камъчета, ни преведе през огромния парк на двореца, покрай тучни поляни и декоративни постройки, чак до високите стени на лабиринта от жив плет. Толя, обикновено толкова спокоен и мълчалив, сега седеше присвит на седлото с мрачно стиснати устни.

— Нещо не е наред ли? — попитах.

Не очаквах да ми отговори, но той ме изненада.

— Тук мирише на слабост — каза. — Сякаш на това място хората изведнъж омекват.

Стрелнах с поглед воина гигант.

— Всички сме слаби в сравнение с теб, Толя.

Тамар обикновено се присмиваше на мрачното настроение на брат си, но сега и тя ме изненада.