Ли Бардуго - Престол и щурм

— Казаха ми, че си се разболяла малко след като заминах.

— Аха.

Изобщо не исках да знам, но въпреки това се насилих да попитам.

— Какво ти стори?

Тя сухо се изсмя.

— Нищо работа в сравнение с онова, на което е способен. И много повече, отколкото беше редно.

— Багра…

— Ти трябваше да заминеш за Новий Зем. Трябваше да изчезнеш.

— Опитах.

— Напротив, ти тръгна на лов — озъби се тя и пак удари с тояжката си по пода. — И какво откри — красива огърлица, с която не можеш да се разделиш до края на живота! Я ела по-наблизо! — нареди ми тя. — Искам да видя за какво съм платила с мъките си.

Покорно се приведох напред. Но щом се обърна към мен, ахнах. Багра сякаш беше остаряла с цял един човешки живот от последната ни среща досега. Черната й коса сега беше оредяла и сива. Острите й черти се бяха размили в неясно петно. Някога твърдо изсечените й устни изглеждаха хлътнали и меки.

Но не това ме накара да отскоча назад. Очите на Багра ги нямаше. На тяхно място зееха две черни дупки, а в призрачните им дълбини се кълбяха сенки.

— Багра… — произнесох задавено. Посегнах да хвана ръката й, но тя се дръпна, щом усети докосването ми.

— Спести ми състраданието си, момиче.

— Какво… ти е сторил?! — Гласът ми трудно се процеждаше през гърлото.

Тя отново дрезгаво се изсмя.

— Остави ме на тъмно.

Гласът й беше твърд и силен, но докато седях край огъня си дадох сметка, че единствен той е останал непроменен. Доскоро Багра беше стройна и жилава, изопната като острието на нож и гъвкава като акробат. Сега древните й ръце леко трепереха, а предишното опънато като тетива тяло изглеждаше мършаво и чупливо.

— Покажи ми — повтори тя, протягайки ръка. Останах неподвижна и й позволих да прокара длан по лицето ми. Кокалестите й пръсти запълзяха като бели паяци по кожата ми, подминаха равнодушно мокрите следи от сълзи, спуснаха се надолу по челюстта, по шията и се спряха върху нашийника.

— О — изрече само с дъх, докато пръстите й опипваха грубите парчета еленовите рога около врата ми. После гласът й стана мек, почти скръбен. — Как ми се иска да бях видяла този елен.

Едва се удържах да не извърна глава, за да не виждам празните очни кухини. Вместо това вдигнах ръкава си и взех едната й ръка. Тя направи опит да се дръпне, но аз я стиснах още по-здраво и опрях пръстите й върху люспите около китката. Тя замръзна.

— Не — пророни, — това не може да бъде!

После заопипва ръбовете на люспите от морския бич.

— Русалие — прошушна. — Какво си направила, момиче?!

Думите й ми вдъхнаха надежда.

— Ти си знаела за другите муски.

Изкривих лице, когато ноктите й се впиха в китката ми.

— Истина ли е? — рязко попита тя. — Истина ли е това, което разправят — че той можел да вдъхва живот на сенките?

— Да — признах.

Приведените й рамене провиснаха още повече. После отблъсна ръката ми, сякаш беше нещо гнусно и нечисто.

— Махай се.

— Багра, имам нужда от помощта ти.

— Казах, махай се.

— Моля те. Трябва да разбера къде да търся жар-птицата.

Хлътналите й устни леко потрепнаха.

— Веднъж вече предадох сина си, малка светице. Защо си мислиш, че пак ще го направя?

— Нали искаше да го спреш — започнах колебливо. — Ти…

Багра удари силно тояжката си в пода.

— Исках да го предпазя да не се превърне в чудовище! Но вече е твърде късно, нали? Благодарение на теб той вече не е човекът, който беше навремето. Вече е отвъд всяко изкупление.

— Сигурно е така — признах. — Но все още има надежда за спасението на Равка.

— Какво ме е грижа мен за тази окаяна страна? Мигар светът е толкова хубав, че да си струва спасяването?!

— Да — отвърнах. — Знам, че и за теб е така.

— Нищо не знаеш, момиче.

— Добре тогава! — възкликнах. Отчаянието ми помете всяко чувство за вина към нея. — Знам, че съм идиотка. Известно ми е, че съм глупачка. И за нищо не ставам. Точно затова имам нужда от твоята помощ!

— Няма кой да ти помогне. Единственото ти спасение е да бягаш.

— Кажи ми какво знаеш за Морозов — примолих й се. — Помогни ми да открия третата муска.

— Не бих могла да гадая къде да търсиш жар-птицата. А и да можех, нямаше да ти кажа. Сега искам само топла стая и да ме оставят да умра на спокойствие.

— От мен зависи да ти отнемат и тази стая — казах гневно, — заедно с огъня в печката и послушния прислужник. Тогава може да ти се върне охотата да приказваш.

Щом го казах, вече исках да си взема думите обратно. Плисна ме вълна от срам. Нима наистина заплаших сляпа старица?