Ли Бардуго - Престол и щурм

Още не бях завършена.

Щормхунд вдигна екипажа на крак и когато зората пукна, ние вече бяхме на път. Нямаше как да знаем докъде се е простряла моята светлина, но нищо чудно да е издала местоположението ни. Трябваше да се махнем от тук час по-скоро.

Всички моряци искаха да хвърлят по един поглед на втората муска. Някои я оглеждаха напрегнато, други идваха водени от обикновено любопитство, но най-много ме притесняваше Мал. Той не откъсваше очи от мен, сякаш се боеше, че всеки момент ще изгубя контрол. Щом падна мрак и слязохме на долната палуба, го завлякох в един от тесните проходи между каютите.

— Добре съм — казах му. — Честно.

— Откъде може да си сигурна?

— Мога. Чувствам го.

— Ти не си видяла онова, което аз видях. То беше…

— Него вече го няма. Не очаквах да стане така.

Той поклати глава.

— Все едно някоя друга се беше вселил в теб, Алина. Красива — той помълча, — и ужасяваща.

— Това няма да се повтори. Сега оковата е част от мен, също като дробовете и сърцето.

— Сърцето ти — безизразно повтори той.

Взех дланта му и я притиснах към гърдите си.

— Това си е същото сърце, Мал. И все още ти принадлежи.

Вдигнах ръка и призовах мека слънчева светлина, която озари лицето му.

Той примигна. „Той никога няма да проумее твоята сила, а ако това стане, ще започне да се бои от теб.“ Прогоних гласа на Тъмнейший от мислите си. Мал имаше основателна причина да се страхува за мен.

— Ето какво мога да направя — казах нежно.

Той затвори очи и обърна лице към слънчевите лъчи, които струяха от дланта ми. После склони глава и опря буза о шепата ми. Светлината сияеше топло по кожата му.

Остана така притихнал, чак докато камбанката не зазвъня за смяна на вахтата.

Колкото по̀ на югоизток отиваше „Волкволни“, толкова повече вятърът се затопляше, а цветът на морската вода от сив ставаше син.

Екипажът на Щормхунд се състоеше от редови моряци и отцепници Гриша, които заедно се грижеха пътуването да върви гладко. Каквото и да говореха помежду си за силата на втората муска, не се натрапваха с любопитството си на двама ни с Мал. Само понякога ме наблюдаваха как се упражнявам на носа на шхуната. Гледах да съм внимателна, никога не използвах пълната си мощ и призовавах светлината само по обяд, когато слънцето беше високо и нямаше опасност тя да издаде местоположението ни. Мал продължаваше да е нащрек, но аз му бях казала истината: силата на морския бич сега беше част от мен. Това ме изпълваше с трепетна възбуда. Зареждаше ме. И не ме плашеше.

Разбойниците на борда ме привличаха неудържимо. Всеки от тях си беше скалъпил различна история. Един имал леля, която му помогнала да избяга, само и само да не попадне във властта на Тъмнейший. Друг пък дезертирал от Втора армия. Трета я скрили в избата, когато екзаминаторите на Гриша дошли за изпита.

— Мама им казала, че ме отнесла треската, която върлувала из нашето село предишната пролет — разказа ми една от жените Вълнотворци. — Съседите ми отрязаха косата и ме представяха за своя починал син отказатся, докато не пораснах и заминах.

Майката на Толя и Тамар била гришанка, пратена на южната граница на Равка. Там се срещнала с баща им — наемник от Шу Хан.

— На смъртния си одър — разказваше Тамар — тя закле баща ни да не позволява да ни вземат във Втора армия. Още на следващия ден заминахме за Новий Зем.

Повечето отцепници Гриша отиваха в Новий Зем. След Равка това беше най-сигурното място за тях — там нямаше опасност да станат опитни зайчета на шуанските доктори, или да бъдат изгорени на клада от фйерданските ловци на вещици. И все пак трябваше много да внимават да не издадат способностите си. За робите Гриша се плащаше висока цена. На някои от по-безскрупулните керчански търговци им се носеше славата, че ги ловят и ги продават на тайни търгове.

Точно заради тези опасности много гришани търсели убежище в Равка и се присъединявали към Втора армия. Отцепниците обаче мислеха другояче. Те предпочитаха да живеят в постоянен страх и непрекъснато да се местят, отколкото да са на служба при Тъмнейший и царя на Равка. Напълно споделях техния избор.

След като двамата с Мал скучахме на палубата цели два дни, на третия помолихме Тамар да ни покаже някои земски бойни техники. Това разся отегчението ни от еднообразния живот на борда и ни помогна да се освободим от непосилното напрежение заради завръщането ни в Западна Равка.

Моряците на Щормхунд потвърдиха тревожните слухове, които бяхме дочули в Новий Зем. Прекосяването на Долината беше почти замряло, а бреговете й, които навлизаха все по-навътре в незаразената земя, гъмжаха от бегълци. В Първа армия зрееше бунт, а Втора армия се беше разпаднала.