Ли Бардуго - Престол и щурм

Не знаех какво ни чака в Западна Равка; бях почти сигурна обаче, че е лудост да се връщаме. Но на борда на „Волкволни“ с неговите издути от вятъра платна, които стояха като чисто прокарани линии на фона на синия простор, за малко можех да забравя неясното бъдеще и страховете си.

Признавам, харесвах и Щормхунд. Той беше наперен и безочлив и винаги използваше десет думи там, където и две биха свършили работа, но въпреки това бях впечатлена от начина, по който ръководи екипажа си. Не използваше нито един от методите за манипулация на Тъмнейший, а въпреки това моряците го следваха без колебание. Той ги печелеше с уважение, не със страх.

— Щормхунд истинско име ли е? — попитах Тамар. — Равканско ли е?

— Представа нямам.

— Никога ли не си го питала?

— Че защо ми е да питам?

— Но той все пак е от Равка, нали?

Тя присви очи към небето.

— Искаш ли да направим още една схватка със саби? — попита. — Има време, преди да дойде ред да застъпя на вахта.

Винаги успяваше да смени темата, когато я разпитвах за Щормхунд.

— Той не е кацнал на кораба направо от небето, Тамар. Не те ли е грижа откъде е дошъл?

Тамар взе сабите и ги подаде на Толя, който беше оръжейникът на кораба.

— Не особено. Нали ни позволява да плаваме на кораба му и да се бием.

— Освен това не ни кара да се киприм в червена коприна и да му служим като послушни палета — добави Толя, отключвайки стойката за оръжията с ключа, който носеше провесен на якия си врат.

— От теб щеше да излезе доста жалко пале — разсмя се Тамар.

— Всичко друго е добро в сравнение с това да получаваш заповеди от някакъв надут отворко в черно — изръмжа Толя.

— Но въпреки това се подчиняваш на заповедите на Щормхунд — натъртих.

— Само когато му се прище.

Подскочих. Щормхунд стоеше точно зад мен.

— Само се опитай да заповядаш на тоя вол нещо и гледай какво става — допълни каперът.

Тамар изсумтя и двамата с Толя започнаха да връщат по местата им останалите оръжия.

Щормхунд се наведе към мен.

— Ако ти се иска да научиш нещо за мен, хубавице, само попитай.

— Просто се чудех откъде си — отвърнах отбранително. — Нищо повече.

— Ами ти откъде си?

— От Керамзин, знаеш го много добре.

— Питам откъде си родом.

В главата ми се мярнаха няколко смътни спомена. Плитка чиния с варено цвекло; хлъзгавите му парчета между пръстите ми и как ги боядисваха в червено. Ароматът на овесена каша с яйца. Някой ме носи на конче на раменете си — може би татко — по прашен път. В Керамзин се приемаше за предателство към милостта на княза и проява на висша неблагодарност дори само да споменеш родителите си. Възпитаваха ни да не говорим за живота си преди пристигането в имението и постепенно спомените ми от него бяха избледнели и изчезнали.

— Отникъде — отвърнах. — Селцето, в което съм се родила, беше толкова малко, че дори не си струваше да се именува. Ами ти, Щормхунд? Ти откъде идваш?

Каперът се ухили. Отново ме порази мисълта, че нещо в неговите черти не е наред.

— Майка ми беше мида — намигна ми той, — а пък аз съм перла.

После се отдалечи, подсвирквайки фалшиво.

Две нощи след това се стреснах в съня си и видях Тамар надвесена над мен. Разтърсваше ме за здравото рамо.

— Време е — каза.

— Сега ли? — попитах сънено. — Кое време е?

— Наближава третата камбана.

— Сутринта ли? — Прозях се и преметнах крака извън хамака. — Къде сме?

— Петнайсет морски мили от брега на Западна Равка. Хайде, Щормхунд ни чака. — Тя вече беше облечена, а на рамото й висеше платнената моряшка торба.

Аз нямах никакъв багаж; трябваше само да нахлузя ботушите, да потупам джобовете на палтото, за да се убедя, че червената книжка е с мен, и да я последвам през вратата.

Заварих Мал на палубата, стоеше край перилата на десния борд заедно с група моряци. За миг се стъписах, като видях Привет облечен в тюркоазения редингот на Щормхунд. Самият Щормхунд изобщо не бих го разпознала, ако не раздаваше заповеди. Той беше намъкнал несъразмерно голям шинел с вдигната яка и носеше ниско нахлупена над очите плетена вълнена шапка.

Духаше студен вятър. Звездите светеха ярко в небето, а сърпът на луната висеше ниско над хоризонта. Взрях се в проблясващите на лунна светлина вълни, заслушана в равномерното дишане на морето. Ако сушата беше близо, вече трябваше да съм я видяла.

Мал разтри дланите ми, за да ги стопли.

— Какво става? — попитах.

— Слизаме на брега. — Усетих, че тонът му е станал предпазлив.