Ли Бардуго - Престол и щурм

Щормхунд не тръгна право натам, а взе курс на югозапад. Предположих, че ще се приземим някъде недалече от сушата. Само при мисълта за кацане ми се повдигна. Реших тоя път да остана през цялото време със затворени очи, независимо какви ги разправя Мал.

Скоро загубих от поглед яркия лъч на фара. Колко ли далече на юг имаше намерение да ни отведе Щормхунд? Каза, че иска да стигнем брега преди съмване, а дотогава оставаше час, най-много два. Мислите ми се запиляха сред звездите и облаците, които се носеха плавно и леко по небесната шир. Нощният вятър брулеше бузите ми и пронизваше тънката материя на палтото.

Погледнах надолу и едва се удържах да не извикам. Вече не летяхме над вода. Носехме се над сушата — твърда и немилостива земя.

Задърпах трескаво ръкава на Мал, сочейки му пустия пейзаж под нас, обагрен в полутоновете на лунно сребристо и черно.

— Щормхунд! — изкрещях, обзета от паника. — Какви ги вършиш?!

— Нали каза, че ни водиш в Ос Кърво? — ревна Мал.

— Казах, че ви водя при моя мющерия.

— Забрави за него — простенах. — По-добре кажи къде ще се приземим.

— Не бери грижа — отвърна Щормхунд. — Имам наум едно чудно малко езерце.

— Колко малко? — изцвърчах. Но в следващия момент видях Мал да се измъква от кокпита с разярено лице. — Мал, връщай се обратно!

— Ах, ти, лъжливо, крадливо…

— На твое място щях да мирувам. Едва ли искаш да паднем насред Долината.

Мал се вкамени. Щормхунд пак взе да си подсвирква фалшиво същата мелодия. Вятърът побърза да я грабне от устните му.

— Не може да го мислиш сериозно — обадих се.

— Рядко ми се случва да съм сериозен — отвърна Щормхунд. — Под седалката ти има скрита пушка, Оретцев. Може би ще искаш да я вземеш по-бързо.

Просто за всеки случай.

— Не може да влезеш с това нещо в Долината — изрева Мал.

— Че защо не? Доколкото разбрах, на борда има пътник, който ще ни гарантира безопасното преминаване.

Стиснах юмруци и внезапно обзелата ме ярост заличи страха.

— А защо да не сервирам теб и екипажа ти на волкрите като лека среднощна закуска?

Придържайки руля с една ръка, Щормхунд погледна часовника си.

— По-скоро бих казал ранна закуска. Наистина изоставаме, пък и освен това — добави, — разстоянието до земята е доста голямо дори за една Призоваваща слънцето.

Погледнах към Мал и допуснах, че неговата ярост е отразена като в огледало и на моето лице.

Земята под нас препускаше с ужасяваща скорост. Станах на крака, опитвайки да се ориентирам къде точно се намираме.

— Вси светии! — изругах.

Зад нас останаха звездите, лунната светлина и светът на живите. Пред нас нямаше нищо. Той наистина беше решил да го направи. Водеше ни право към Долината.

— Стрелците, по места! — провикна се Щормхунд. — Вихротворци, поддържайте курса!

— Щормхунд, ще те убия! — изкрещях. — Обръщай това нещо назад още сега!

— Ще ми се да можех да се подчиня. Но се боя, че ако искаш да ме убиеш, ще трябва да почакаш да кацнем. Готови!

— Не! — изписках.

В следващия момент ни погълна мрак. Не приличаше на нито една нощ — съвършен, непрогледен, неестествен мрак, който сякаш ни сграбчи в задушаваща хватка. Намирахме се в „Долината на смъртната сянка“.

В мига, в който влязохме в Безморие, разбрах, че тук нещо се е променило.

Бързешком намерих опора за краката си и разперих ръце, хвърляйки широка ивица златиста слънчева светлина около „Колибрито“. Колкото и да бях гневна на Щормхунд, нямаше да допусна някой орляк волкри да ни свали на земята, само за да му докажа, че съм права.

Благодарение на двете муски вече не се налагаше да се съсредоточавам прекалено, за да призова светлината. Внимателно изпробвах докъде се простира мощта ми и не почувствах онова неистово изригване като при първия път, когато ми сложиха оковата. Отначало реших, че е само плод на въображението ми, но после наистина усетих, че мракът вече има плът. Даже можех да усетя как пълзи по кожата ми. Краищата на раната в рамото започнаха да смъдят и да се опъват, сякаш плътта ми стана неспокойна.

Досега на два пъти бях влизала в Безморие. И двата пъти се чувствах чужда и уязвима като натрапник в един опасен и противоестествен свят, който не го допуска в себе си. Но сега сякаш Долината реагираше на присъствието ми, приветстваше ме. Давах си сметка, че в това няма капка разум. Долината беше мъртва пустош, а не живо същество.

„Тя ме разпозна — помислих си. — Сродното сродно привлича.“