Ли Бардуго - Престол и щурм

— И точно посред нощ ли?

— „Волкволни“ ще вдигне моя флаг близо до фйерданския бряг — обади се Щормхунд. — Не е нужно Тъмнейший да научава отсега, че вече сте на равканска земя.

Когато Щормхунд сведе глава, за да чуе нещо, което му говореше Привет, Мал ме придърпа към парапета на левия борд.

— Вярваш ли го?

— Хич — признах.

Той сложи ръце на раменете ми.

— Открият ли ни, най-вероятно ще ме арестуват, Алина — продължи. — Ти може да си Призоваващата слънцето, но аз съм прост войник, който не се е подчинил на заповедта.

— Заповедта на Тъмнейший.

— Това сега може и да няма значение.

— Ще се погрижа да стане от значение. Освен това няма да ни открият. Ще стигнем благополучно до Западна Равка, ще се срещнем с мющерията на Щормхунд и после ще решим какво да правим.

Мал ме придърпа още по-плътно към себе си.

— Винаги ли навличаш на околните толкова неприятности?

— Предпочитам да мисля за себе си като за приятно усложнение.

Тъкмо се навеждаше да ме целуне, когато гласът на Щормхунд проряза мрака.

— Може ли да отложим гушкането за по-късно? Искам да слезем на брега преди съмване.

Мал изпъшка.

— Най-накрая ще взема да му забия един.

— Можеш да разчиташ на подкрепата ми за това.

Той ме хвана за ръка и двамата се върнахме при останалите.

Щормхунд предаде на Привет плик, запечатан със светлосин восък, после го потупа по гърба. Не зная дали беше заради лунната светлина, но първият помощник-капитан сякаш щеше да се разплаче всеки момент. Толя и Тамар се прехвърлиха през перилата, вкопчени здраво в претоварената стълба, спусната от шхуната.

Надникнах през перилата. Очаквах долу да зърна лодка, затова се изненадах при вида на малкото корабче, което се полюляваше край „Волкволни“. Не приличаше на нито един плавателен съд, който бях виждала дотогава. Двата му корпуса имаха вид на чифт дървени обувки, съединени с платформа с огромна дупка в центъра.

Мал се заспуска надолу по стълбата и аз го последвах. После предпазливо стъпих върху единия от извитите корпуси на плавателния съд. Минахме по него и се добрахме до главната палуба, където между двете мачти се намираше вдълбан надолу кокпит. Щормхунд скочи след нас, после се метна на издигнатата над кокпита платформа и зае мястото си зад руля.

— Що за чудо е това? — попитах.

— Викам му „Колибрито“ — отвърна той, загледан в някаква морска карта, която не успях да разгледам добре. — Мисля обаче да го прекръстя на „Жар-птица“.

Рязко си поех въздух при тези думи, но той само се ухили и продължи да раздава заповеди.

— Режете въжето на котвата и да потегляме!

Тамар и Толя откачиха куките, които ни държаха привързани за „Волкволни“. Видях въжето на котвата да се вие като жива змия покрай кърмата на „Колибрито“, а краят му безшумно да потъва във водата. Според мен котвата щеше да ни потрябва, когато влезем в някое пристанище, но предполагах, че Щормхунд си знае работата.

— Вдигайте платната! — провикна се той.

Платната се разтвориха. Макар мачтите на „Колибрито“ да бяха относително къси в сравнение с тези на шхуната, двойните му платна се оказаха огромни правоъгълни приспособления, всяко от които се обслужваше от по двама моряци.

Лекият бриз изпъна платната и ние се отдалечихме от „Волкволни“. Вдигнах очи и забелязах Щормхунд да рее поглед към смаляващата се в далечината шхуна. Не виждах добре лицето му, но ме осени някакво смътно чувство, че той се сбогува с нея. По едно време тръсна глава и се провикна:

— Вихротворци!

На всеки кил имаше разположени Гриша. Те вдигнаха едновременно ръце и около нас засвири вятър, който изду платната. Щормхунд регулира курса и нареди скоростта да се увеличи. Вихротворците се подчиниха и странният малък съд се стрелна напред.

— Вземи това — каза Щормхунд и пусна в скута ми чифт предпазни очила, други даде на Мал. Приличаха на тези, които използват Фабрикаторите в работилниците на Малкия дворец. Огледах се. Явно всички от екипажа носеха такива, включително Щормхунд. Двамата с Мал също си ги сложихме.

Благодарих мислено за очилата още следващата секунда, когато Щормхунд заповяда допълнително да се увеличи скоростта. Платната над главите ни заплющяха и аз усетих да ме пронизва безпокойство. За къде бързаше толкова?

„Колибрито“ се носеше над водата, а плоският му двоен кил подскачаше от вълна на вълна, като едва докосваше повърхността. Държах се здраво за пейката и стомахът ми се качваше в гърлото при всяко друсване.