Ли Бардуго - Престол и щурм

Най-много ме плашеха новините за разрастването на култа към Светицата на слънцето, подклаждан от Аппарат. Така и не се беше разбрало как е избягал от Великия дворец след проваления опит за преврат на Тъмнейший, но скоро след това отново се беше появил изневиделица из гъстата мрежа от манастири на Равка.

Той разпространяваше мълвата, че съм загинала в Долината и съм възкръснала като светица. Отначало ме напуши смях, но когато късно през нощта отново разлистих кървавите страници на Жития санктя, смехът ми се превърна в задавено хълцане. Спомних си миризмата, която лъхаше от Аппарат — онази неприятна смесица от тамян и мухъл, — и още по плътно се загърнах в палтото си. Тъкмо той ми подари червената книжка. Крайно време беше да се запитам защо.

Въпреки синините и отоците, упражненията ми с Тамар някак успяваха да заглушат моите постоянни тревоги. В царската армия обучаваха момичетата наравно с момчетата, щом навършат определена възраст. Срещала бях много добри бойци, аз самата също бях понаучила нещо. Но никога преди не бях виждала човек, било то мъж или жена, който да се бие като Тамар. Тя действаше с грацията на танцьор и сякаш притежаваше безпогрешен инстинкт какъв ще е следващият ход на противника. Предпочитаните й оръжия бяха двете брадвички с двойно острие, с които си служеше едновременно — тогава остриетата им проблясваха като слънчев лъч върху вода. Но не по-малко опасна беше със сабята, с револвера или просто с голи ръце. Само Толя можеше да й излезе насреща. Щом двамата започнеха приятелска схватка, целият екипаж спираше работа, за да гледа.

Гигантът говореше малко; почти през цялото време или работеше по такелажа, или стоеше настрани със заплашителен вид. От време на време се включваше в нашите уроци, за да помогне с нещо. Не че беше кой знае какъв учител. „Движи се по-бързо“ беше единственият съвет, който човек можеше да изтръгне от него. Тамар беше къде-къде по-добър наставник. Жалко, че уроците ни станаха много по-скучни и еднообразни, след като Щормхунд ни завари да тренираме на предната палуба.

— Тамар — сгълча я той, — гледай да не повредиш стоката.

Тамар тутакси замръзна на място и отсечено отвърна: „Слушам, капитане!“.

Изгледах го кисело.

— Не съм ти някакъв денк, който трябва да доставиш невредим, Щормхунд.

— И много жалко — подметна той, минавайки покрай мен, — защото денковете не говорят и си стоят там, където си ги оставил.

Но когато Тамар включи в обучението саби и рапири, дори Щормхунд се присъедини. Мал с всеки ден ставаше все по-добър, нищо че капитанът все още го побеждаваше с лекота при всяка схватка. Виждаше се, че Мал не си го слага на сърце. Той приемаше пораженията ведро, както аз не бих могла.

Загубата винаги ме ядосваше, докато Мал я подминаваше със смях.

— Как вие двамата с Толя се научихте да владеете силата си? — попитах Тамар един следобед, докато наблюдавахме на палубата дуела между Мал и Щормхунд със затъпени саби. Тя ми беше намерила совалка-игла за плетене на мрежи, и когато не ме бъхтеше, се опитваше да ме научи да правя моряшки възли и снадки.

— Дръж лактите прибрани — скастри Щормхунд Мал. — Недей да пляскаш с тях като някоя ярка.

Мал нададе смущаващо убедително кудкудякане.

Тамар повдигна едната си вежда.

— Приятелят ти явно е много доволен от себе си.

Свих рамене.

— Мал винаги си е бил такъв. Пусни го в стана на фйердански наемни убийци и скоро ще се появи, носен на рамене от тях. Където го посееш, там никне.

— Ами ти?

— Аз приличам по-скоро на бурен — отвърнах сухо.

Тамар се ухили. По време на битка тя приличаше на тих леден пламък, но иначе лесно се усмихваше.

— На мен бурените ми харесват — отвърна, скочи от парапета и събра размотаното въже. — Те винаги оцеляват.

Хванах се, че отвръщам на усмивката й, но бързо се върнах към заниманието си — поредния възел, който се опитвах да оплета. Не беше никак добре, че ми харесва на кораба на Щормхунд. Допадаха ми Толя и Тамар, пък и останалите от екипажа. Обичах да седя на една маса с тях, нравеше ми се напевния тенор на Привет. Харесваха ми следобедите, когато се упражнявахме на мишена — подреждахме празни винени бутилки и ги отстрелвахме с един откос, хващайки се на безобидни облози.

Чувствах се като в Малкия дворец, но без да се цапам с политика или пък непрекъснато да се стремя към издигане в йерархията. Отношенията между моряците бяха непринудени и открити. Всички до един бяха млади, бедни и по-голямата част от живота им беше минала в криене и бягство. На борда на кораба те бяха открили своя дом и без много шум приеха и нас двамата с Мал в него.