Ли Бардуго - Престол и щурм

— Отдръпнете се — казах.

Всички отстъпиха към парапета на палубата.

— Ти също — обърнах се към Мал. Той неохотно се подчини. Забелязах, че Привет надзърта към нас от мястото си край руля. Над главите ни взеха да скърцат рейките на мачтите, защото моряците на вахта протягаха вратове да си осигурят по-добра гледка.

Поех си дълбоко въздух. Сега трябваше да съм много внимателна. Никаква топлина. Само светлина. Отрих овлажнелите си длани в палтото и разперих ръце. Още преди зовът да се е оформил напълно в главата ми, светлината заструи през мен.

Идваше от всички посоки, от милиони звезди, даже от слънцето, което още не се беше показало над хоризонта. Прииждаше с неумолима скорост и бесен устрем.

— Вси светии! — едва успях да прошепна, после светлината засия в мен и покровът на нощта се разцепи. Небето избухна в бляскаво златно.

Повърхността на водата заискря като огромен диамант, отразявайки ослепителната игра на слънчевите зайчета. Въпреки усилието ми, въздухът затрептя от жега.

Затворих очи срещу ярката светлина, опитвайки да се съсредоточа, да овладея случващото се около мен и в мен. В главата ми прозвуча дрезгавият глас на Багра, която настояваше да се доверя на силата си: „Тя не е някое животно, което се крие и само решава дали да дойде, или не, щом го повикаш“. Но това сега не приличаше на нищо друго, което бях преживявала преди. То наистина беше животно, създание на огнена геена, което дишаше с мощта на елена и яростта на морския бич. Мяташе се в мен и спираше дъха ми, раздираше ме, размиваше контурите ми, докато накрая не остана само светлина.

„Това е прекалено — мислех отчаяна, но в същото време единственото, което се въртеше в главата ми, беше: — Още!“

Някъде отдалече дочух викове. Почувствах как жегата около мен набира сила, повдига полите на палтото ми и пърли косъмчетата по ръцете ми, но не ме беше грижа.

— Алина!

Усетих внезапен тласък, когато морето все да клокочи и съска.

— Алина! — Ненадейно ръцете на Мал ме обгърнаха и ме дръпнаха назад. Той ме стискаше в смазваща прегръдка, затворил очи срещу ослепителната светлина наоколо. Почувствах мириса на морска сол и пот, а под него — познатия аромат от тялото на Мал: Керамзин, меката трева на ливадката, тъмнозеленото сърце на леса.

Тогава отново почувствах краката и ръцете си, натиска на ребрата, докато ме стискаше здраво, събирайки ме отново парче по парче. Разпознах устните, зъбите, езика, сърцето си и най-новите части на моето тяло — обръча около врата ми и гривната на окованата ми китка. Вече пак имах кости и дъх, мускули и плът. И всичко това беше мое.

„Дали птицата усеща тежестта на своите криле?“

Вдишах и усетих как сетивата ми се възвръщат. Вече не се налагаше да призовавам или озаптявам силата си, тя просто попиваше в мен, сякаш бе благодарна, че се е завърнала у дома. Освободих светлината с един-единствен великолепен изблик. Повърхността на ярко осветеното небе се напука от мрак, позволявайки на нощта да се върне. Светлината навсякъде около нас помръкна като гаснещ фойерверк — илюзия за сияйни листенца, откъснати от вихъра от хиляди цветове.

Жегата отстъпи. Морето утихна. Събрах в едно последните останки светлина и изтъках от тях сияйно покривало, което запулсира около палубата на кораба.

Щормхунд и екипажът му се бяха прислонили покрай перилата със зяпнали усти — благоговение, или страх? Мал ме притискаше към гърдите си, лицето му опираше косата ми, дъхът му излизаше на дрезгави хрипове.

— Мал — пророних тихо. Той ме стисна още по-силно. Изписках леко. — Мал, не мога да дишам.

Той бавно отвори очи и ме погледна. Отпуснах ръце и светлината напълно угасна. Едва тогава Мал ме освободи от хватката си.

Толя запали фенер и останалите бавно взеха да се изправят на крака. Щормхунд отупа полите на яркия си редингот. Жената Фабрикатор изглеждаше така, сякаш всеки момент ще повърне. Лицата на близнаците обаче бяха непроницаеми. Златистите им очи сияеха със странен блясък, който не можех да определя.

— Е, Призоваваща — започна Щормхунд с леко потрепващ глас, — теб определено те бива да вземеш акъла на публиката.

Мал обгърна лицето ми в шепи. Целуна ме по челото, после по носа, по устните, косата, накрая отново ме притисна силно към себе си.

— Добре ли си? — попита. Гласът му беше станал дрезгав.

— Добре съм — отвърнах.

Но това не беше съвсем вярно. Усещах как нашийникът притиска гърлото ми и тежестта на оковата около китката си. Другата ми ръка стоеше гола.