Ли Бардуго - Престол и щурм

— Не знаем — признах.

— Но въпреки това ги искаш всичките. Еленът. Морският бич. Жар-птицата.

Сетих се за екзалтацията, обзела ме при използването на моята сила срещу ордата на Тъмнейший; как тялото ми клокочеше и пулсираше, когато нанесох удара Сеч. Какво ли ще е тази сила да бъде удвоена? Ами утроена?

От тази мисъл свят ми се зави.

Вдигнах очи към обсипания със звезди свод. Нощта беше кадифено мека и осеяна със скъпоценни камъни. Внезапно почувствах глад. „Искам ги“, помислих си. Цялата тази светлина, цялата тази мощ. „Искам всичко това.“ Някакъв неспокоен трепет премина по тялото ми. Прокарах пръст по гръбчето на Жития санктя. Мигар собствената ми алчност си играеше с мен и ме караше да виждам желаното като действително? Може това да е същата алчност, която е водела Тъмнейший преди толкова много години; онази, която го е превърнала в Черния еретик и е разкъсала Равка на две. Но нямаше как да отрека, че без муската не можех да му стана равна. Двамата с Мал нямахме кой знае какъв избор.

— Имаме нужда от тях — казах. — И от трите. Ако искаме никога повече да не сме бегълци. Ако искаме да сме свободни.

Мал очерта с пръсти линията на шията ми, извивката на бузата, като през цялото време не откъсваше очи от моите. Имах чувството, че търси някакъв отговор там, но когато най-накрая проговори, той каза просто: „Добре“.

После ме целуна, само веднъж; колкото и да се опитвах да го пренебрегна, в докосването на устните му се таеше някаква скръб. Не знам дали просто бях нетърпелива, или се боях да не загубя кураж, но въпреки късния час се върнахме в каютата на Щормхунд още същата нощ. Каперът посрещна молбата ни с обичайната си ведрост. Двамата с Мал излязохме обратно на палубата да го чакаме при бизанмачтата. Няколко минути по-късно се появи и капитанът, следван от една жена Материалник.

Със сплетената си на плитки коса, прозявайки се като малко дете, тя не изглеждаше нищо особено. Щормхунд обаче я представи като най-добрия си Фабрикатор и трябваше да приемем думите му на доверие. Шествието завършваха Толя и Тамар с фенери в ръце — щяха да помагат на Фабрикатора.

Ако успеехме да оцелеем през това изпитание, всеки на борда на „Волкволни“ вече щеше да знае за двете муски. Това никак не ми се нравеше, но нямаше как да го променя.

— Добър вечер на всички — обяви Щормхунд, потривайки ръце. Явно изобщо не го беше грижа за нашето мрачно настроение. — Чудна нощ за пробиване на дупка във Вселената, как мислите?

Погледнах го свъсено и измъкнах люспите от джоба си, после ги изплакнах в кофа с морска вода и те засияха златно на светлината на лампите.

— Знаеш ли какво да правиш? — попитах жената Фабрикатор.

Тя ме накара да се обърна и да й покажа обратната страна на нашийника. На няколко пъти бегло я бях зърнала в огледалото, но знаех, че повърхността й е почти съвършена. Пръстите ми нито веднъж не усетиха ръб на мястото, където Давид съедини двете части от рогата на елена.

Подадох люспите на Мал, а той протегна една от тях към Фабрикатора.

— Сигурни ли сте, че идеята е добра? — попита тя. Дъвчеше устната си така ожесточено, че всеки момент очаквах да потече кръв.

— Разбира се, че не — отвърна Щормхунд. — Всяко нещо, което си заслужава да бъде свършено, в началото е просто една недобра идея.

Фабрикаторът дръпна люспата от дланта на Мал и я постави на китката ми, после протегна ръка за още една. Лека-полека работата я погълна.

Отначало почувствах топлината, която се излъчваше от люспите, докато краищата им се размиваха и образуваха нова форма. Една по една започнаха да се припокриват и образуваха непрекъсната верига, обхванала китката ми като гривна на окови. Фабрикаторът работеше в пълно мълчание, ръцете й извършваха почти недоловими движения. Толя и Тамар имаха грижата светлината от лампите да не трепка, а лицата им бяха така застинали и тържествени, че самите те приличаха на икони. Даже Щормхунд утихна.

Най-после двата края на златната ми окова почти се съединиха. Остана неизползвана само една люспа. Мал заби поглед в нея, после я скри в шепата си.

— Мал? — подканих го.

Той не ме погледна, но докосна с пръст останалото непокрито място върху китката ми, където се усещаше пулсът и където щеше да се сключи гривната на моята окова. После подаде и последната люспа на Фабрикатора.

След миг всичко приключи.

Щормхунд впери поглед в златния маншет от люспи около китката ми.

— Хм — промърмори той, — аз пък си мислех, че краят на света ще бъде много по-вълнуващ.