Ли Бардуго - Престол и щурм

Правилно се бях досетила, че след като на борда има Корпоралки, не им трябва морски лекар от отказатся. Ето защо каютата, предназначена за доктора и неговото оборудване, сега беше на разположение на Тамар. Мястото в нея беше доста оскъдно и едва побираше два хамака и един сандък. Покрай стените бяха наредени шкафове, претъпкани с безполезни мазила и мехлеми, арсеник на прах и тинктура от оловна утайка.

Внимателно се настаних върху единия от хамаците. С крака здраво опрени в пода и все още мислейки за червената книжка в пазвата на палтото ми, наблюдавах как Тамар отваря капака на пътническия си сандък и започва да сваля едно по едно оръжията от себе си: ремъците на кобурите с пистолети, които се кръстосваха на гърдите й; две малки брадвички на хълбоците, кинжалът, скрит в ботуша, и още един — предпазливо затъкнат на кръста. Тя приличаше на самоходна оръжейница.

— Жал ми е за приятеля ти — каза, докато вадеше от джоба си нещо, което наподобяваше чорап, пълен със стъклени топчета. Той падна по реда си на дъното на сандъка с тъп удар.

— Че защо? — попитах, описвайки кръг с тока на ботуша си върху дъсчения под.

— Брат ми хърка като пиян мечок.

Разсмях се.

— Мал също хърка.

— Е, тогава може да си направят дует. — Тя изчезна за миг и се върна с кофа в ръка. — Вълнотворците са напълнили резервоарите с дъждовна вода — каза, — така че може да се измиеш, ако искаш.

Прясната вода се смяташе за лукс на борда на всеки кораб, но след като тук имаше Гриша, едва ли беше нужно да се пести.

Тамар потопи глава в кофата и взе да мие късата си коса.

— Тоя следотърсач е хубавец.

— Не думай!

— Не е мой тип, но иначе е истински красавец.

Веждите ми хвръкнаха към челото. От собствен опит знаех, че Мал се харесва на всички жени, но въпреки това не бих си позволила да задавам лични въпроси на Тамар. Щом като на Щормхунд не може да се има вяра, това сигурно важи и за целия му екипаж. Пък и не исках да се сближавам с никого. След Женя си бях извадила поука — стигаше ми едно разбито приятелство. Затова смених темата.

— В екипажа на Щормхунд има и керчани. Нали според тяхното поверие жена на борда носи само злини?

— Щормхунд си има свои правила.

— И мъжете тук… не ти додяват?

Тамар се ухили и белите й зъби засияха на фона на бронзовата кожа. Тя потупа проблясващия зъб от акула, провесен на врата й, и аз чак тогава си дадох сметка, че това е муска.

— Не — отвърна просто.

— Аха.

И преди да съм мигнала, тя измъкна още един нож от ръкава си.

— Така е къде-къде по-удобно — уточни.

— Все пак понякога ти се налага да избираш — едва пророних.

— Тогава зависи в какво настроение съм. — После тя притисна устни в ножа и ми го подаде. — Щормхунд нареди да те оставим на мира, но това е, в случай че някой се напие и паметта му изневери… Нали можеш да се защитиш?

Кимнах. Е, не се разхождах с трийсетина ножа, скрити по тялото ми, но не бях и съвсем беззащитна.

Тя отново потопи глава в кофата и избъбри отвътре:

— Горе на палубата има мишена за хвърляне на ножове и аз съм готова да се поупражнявам. Може и ти да дойдеш, ако искаш.

Не ме теглеше нито хазартът, нито ромът, но нейното предложение ме изкуши. Чувствах тялото си наелектризирано от желание да използвам своята сила срещу ничевие. За първи път от седмици се усещах заредена и жадна за действие. Въпреки това поклатих глава.

— Не, благодаря.

— Както кажеш, но аз имам да събирам стари дългове. Привет се обзаложи, че повече няма да се върна на тая палуба. Честно ти казвам, приличаше на оплаквачка, когато се прехвърлихме оттатък борда.

— Искаш да кажеш, че се е обзаложил за смъртта ти?! — повторих втрещено.

Тя се разсмя.

— Не го виня. Я си представи какво е да се изправиш срещу Тъмнейший и неговите Гриша! На всеки беше ясно, че това си е чисто самоубийство.

Накрая се стигна до теглене на клечки, за да се види на кого се пада тая съмнителна чест.

— И вие двамата с брат ти не извадихте късмет, така ли?

— Ние ли? — Тамар се спря край вратата. Косата й беше още влажна, а светлината от фенера играеше по усмивката й на Сърцеразбивач. — Ние не участвахме в жребия — продължи тя, докато прекрачваше прага. — Записахме се доброволци.

Не ми се отвори случай да поговоря насаме с Мал чак до късно посред нощ. Поканиха ни на вечеря в каютата на Щормхунд и това се оказа странно преживяване. Храната беше сервирана от иконом с безупречни маниери, много по-възрастен от който и да е на борда. Нахранихме се вкусно и обилно, както не ни се беше случвало от седмици: прясно изпечен хляб, треска на скара, мариновани репички и сладко ледено вино, което само след няколко глътки ми замая главата.