Ли Бардуго - Престол и щурм

Потръпнах като си спомних как се възползваше от тази наша връзка и контролираше силата ми, а аз стоях безсилна, неспособна да се противя. Дали и люспите на дракона щяха да му осигурят същата власт над мен? Ако е така, защо не ги взе?

— Аз вече си имам муска — казах гласно.

— И то могъща, ако може да се вярва на слуховете.

Най-могъщата муска, която светът някога е виждал. Така ми беше казал Тъмнейший и аз наистина го вярвах. Ами ако нейната мощ се простираше много по-надалече? Какво ще е, ако съм усетила само малка частица от силата на елена? Тръснах глава. Това би било лудост.

— Муските не могат да се съчетават.

— Аз също разгледах книгата — отвърна той. — Излиза, че е напълно възможно.

Почувствах тежестта на Жития санктя в джоба си. Мигар Тъмнейший се е страхувал, че мога да науча тайните на Морозов от тая детска книжка?!

— Изобщо не се чуваш какви ги приказваш — срязах го. — Нито един Гриша не е имал втора муска. Рискът…

— Тая дума най-добре не я споменавай пред мен. Аз съм пристрастен към риска.

— Но не и към такъв риск — казах мрачно.

— Жалко — промърмори той. — Защото се съмнявам, че ако Тъмнейший ни настигне, корабът и екипажът ще издържат още една подобна битка. Втората муска обаче би изравнила шансовете ни. А защо не и да ни осигури надмощие. Най-мразя честния бой.

— Тя обаче със същия успех би могла да ме убие, да потопи кораба или да създаде нова Долина на смъртната сянка.

— Определено имаш склонност да преувеличаваш.

Пръстите ми плъзнаха в джоба и заопипваха влажната повърхност на люспите. Толкова малко знаех за тях, пък и познанията ми по теория на Гриша в най-добрия случай можеха да се нарекат оскъдни. Но правилото по този въпрос във всички книги беше повече от ясно: на всеки Гриша само по една муска. Спомнях си думите на един от заплетените философски текстове, включени в задължителните ни четива: „Защо всеки гришанин може да притежава една-единствена муска? Аз бих задал този въпрос другояче: кое е безкрайно — вселената или алчността човешка?“ Трябваше ми време да помисля.

— Ще удържиш ли думата си? — попитах най-накрая. — Ще ни помогнеш ли да избягаме? — Не знам защо си направих труд да го питам. Ако имаше намерение да ни предаде, едва ли би го признал.

Очаквах пак да отвърне с някоя шега, затова се изненадах, когато го чух да казва:

— Толкова ли жадуваш отново да изоставиш родината си?

Замръзнах на място. „Оттогава родината ти страда.“ Тъмнейший също ме обвини, че съм изоставила Равка. Той може и да бъркаше за много неща, но все ме глождеше, че точно за това има право. Изоставих родината си на произвола на „Долината на смъртната сянка“, в ръцете на един слаб цар и алчни тирани като Тъмнейший и Аппарат. А сега, ако можеше да се вярва на слуховете, Долината се разпростираше все по-нашироко и Равка се разпадаше. Виновен беше Тъмнейший. Виновен беше нашийникът. Виновна бях аз.

Вдигнах лице към слънцето и почувствах как морският въздух струи от двете ми страни.

— Жадувам да бъда свободна.

— Докато Тъмнейший е жив, ти никога няма да бъдеш свободна. Нито пък твоята родина. И сама го знаеш.

Досега се питах дали Щормхунд е алчен или глупав, но никога не ми беше хрумвало, че може да се окаже истински родолюбец. Той все пак беше равканец. Въпреки че единствената цел на заниманието му беше да си напълни джобовете, той самият сигурно беше допринесъл за страната си много повече, отколкото целият безполезен равкански флот.

— Искам да имам право на избор.

— Ще имаш — отвърна. — Давам ти честната си дума на лъжец и главорез. — Той понечи да си тръгне, но после спря и се обърна към мен. — Права си за едно нещо, Призоваваща. Тъмнейший е могъщ враг. Затова не е зле да си потърсиш силни приятели.

Единственото ми желание беше да измъкна от джоба си копието на Жития санктя и поне час да изучавам илюстрацията на Свети Илия, но Тамар вече чакаше да ме придружи до нейната каюта.

Шхуната на Щормхунд изобщо не приличаше на стабилния търговски кораб, с който двамата с Мал пристигнахме в Новий Зем; нито пък на тромавия китоловец, от който едва се бяхме отървали. Тя беше лъскава и елегантна, тежковъоръжена и изящно конструирана. Тамар ми каза, че Щормхунд я завзел от един земски пират, който нападал равканските кораби покрай южния бряг. Шхуната толкова му харесала, че я оставил за себе си и я преименувал на „Волкволни“ — Вълк на вълните.

Вълци. Щормхунд 9 9 Името му е съставно от буря (щорм на нем. ез.) и куче (хунд, нем. ез.). — Б.пр. . Червеното куче върху флага на шхуната. Е, сега поне знам защо екипажът изразяваше емоциите си с джафкане и вой. Всеки сантиметър от шхуната беше използван по предназначение. Екипажът спеше на оръжейната палуба. Щом се наложеше, хамаците можеха да бъдат прибрани за секунди и на тяхно място се появяваха оръдията.