Ли Бардуго - Престол и щурм

Усещах зверски апетит, както ставаше винаги, след като съм използвала силата си. Мал обаче хапваше едва-едва и не каза почти нищо, докато Щормхунд не отвори приказка за оръжейната пратка, която носеха към Равка. Чак тогава живна и до края на вечерта двамата си говориха само са пушки, ръчни гранати и всякакви вълнуващи способи да накараш нещо да експлодира. Нямах сили да се преструвам, че разговорът ме интересува.

Докато те обсъждаха до пълно влудяване винтовките с пълнител, които използвали в земските погранични райони, моите мисли бяха изцяло заети с люспите в джоба ми и какво да правя с тях от тук нататък.

Дали да рискувам и да се сдобия с втора муска? Нали аз бях тази, която отне живота на морския бич — значи неговата сила сега ми принадлежи. Но ако и люспите имаха същата власт като нашийника на Морозов, тогава можех да ги подаря на някого — например някой от Сърцеразбивачите на Щормхунд, защо не и Толя — а после да го направя зависим от моята воля, така както Тъмнейший навремето контролираше мен. Тогава не би било трудно да накарам капера да обърне назад към Новий Зем. Трябваше обаче да призная пред себе си, че не това исках.

Отпих глътка вино. Налагаше се да говоря с Мал.

За да се разсея, взех да оглеждам обзавеждането в каютата на Щормхунд. Всичко в нея беше от лакирано дърво и полирана мед. Писалището беше отрупано с морски карти, части на разглобен секстант 10 10 Уред за измерване на ъгъла между Слънцето или някоя звезда и точка от хоризонта, или за измерване на хоризонтален ъгъл между два обекта, най-често навигационни ориентири. — Б.пр. и някакви странни рисунки, които приличаха на съчленените крила на механична птица. По масата искряха керчански кристал и порцелан. Етикетите на бутилките с вино бяха на език, който не познавах. „Всичко това е плячка от грабежи“, досетих се. Щормхунд добре се грижеше за себе си.

Чак сега ми се удаде случай да огледам по-добре и него самия. На външен вид изглеждаше четири-пет години по-голям от мен, а в чертите на лицето му имаше нещо смущаващо. Брадичката беше необикновено остра. Очите имаха мътнозеленикав оттенък, а цветът на косата беше в особен червен нюанс.

Носът му сякаш беше чупен на няколко пъти и все беше зараствал накриво. По едно време той ме хвана, че го изучавам и — мога да се закълна — скри лицето си в сянка.

Когато най-накрая тръгнахме от каютата на Щормхунд, вече преваляше полунощ. Поведох Мал към едно уединено местенце близо до носа на шхуната. Давах си сметка, че моряци са на вахта на вишката над нас, но не бях сигурна кога пак ще ми се удаде удобен случай да го видя насаме.

— Той ми харесва — каза Мал, леко олюлявайки се от изпитото вино. — Така де, иначе говори прекалено и сигурно би откраднал и налчетата от ботушите ти, но не е лош човек и явно много разбира от…

— Ще млъкнеш ли? — изсъсках. — Искам да ти покажа нещо.

Мал ме изгледа с премрежен поглед.

— Няма защо да се държиш грубо.

Направих се, че не съм го чула, и измъкнах червената книжка от джоба си.

— Гледай — казах и му я тикнах под носа, отворена на страницата с екзалтираното лице на Свети Илия; бях се погрижила да призова малко светлина, така че да се вижда по-добре.

Мал се закова на място.

— Еленът — каза. — И Русалие. — Наблюдавах го, докато внимателно разглеждаше илюстрацията и улових момента, когато и на него му просветна.

— Светиите да са ни на помощ! — задъха се той. — Има и трета.

Свети Илия стоеше бос на брега на мрачно море. Носеше дрипите на някога пурпурна роба и беше разперил ръце с обърнати към небето длани. Лицето му имаше блажено, умиротворено изражение. Светците винаги ги изобразяваха така, особено в миговете преди да бъдат умъртвени по някой ужасен начин. Около врата си носеше железен нашийник, някога явно свързан с дебели вериги с оковите около китките. Сега обаче веригите лежаха скъсани от двете му страни.

Във вълните зад Свети Илия се виеше бяла змия.

В краката му лежеше бял елен и гледаше с тъмни сериозни очи.

Но нито едно от тези създания не задържа за дълго вниманието ни. В дъното на рисунката, точно над лявото рамо на светеца, се извисяваше планина, а отгоре, едва видима от това разстояние, високо над някаква каменна арка се рееше птица.

Показалецът на Мал проследи дългите пера на опашката — повечето бели, тук-там някое в бледо злато, което озаряваше ореола на Свети Илия.

— Това не може да е истина — каза.