Ли Бардуго - Престол и щурм

— Еленът беше истински. Морският бич — също.

— Но това тук е… различно.

Мал имаше право. За жар-птицата легендата не беше само една, имаше ги с хиляди. Тя беше в основата на всеки равкански мит, служеше за вдъхновение на безчет музикални творби, пиеси и балади, романи и опери.

Мълвеше се, че границите на Равка навремето били очертани от нейния полет. Реките бяха потекли от сълзите на жар-птицата. Столицата била основана на място, където паднало перо от опашката на жар-птицата. Млад воин се закичил с това перо и отишъл с него на война. Нито една армия не била способна да го надвие и той станал първият цар на Равка. Или поне така твърдеше легендата.

Жар-птицата беше самата Равка. Тя не можеше да бъде повалена от стрелата на случаен следотърсач, нито беше писано костите й да послужат за украса и прослава на някакво бедно сираче с простонародно потекло и голи претенции.

— Свети Илия — каза Мал.

— Иля Морозов.

— Светец от Гриша?

Докоснах с върха на пръста си страницата, нарисувания на нея нашийник, оковите върху китките на Морозов.

— Три муски. Три създания. А ние вече имаме две от тях.

Мал рязко тръсна глава, сякаш се опитваше да прогони опиянението от виното. После изневиделица рязко затвори книгата. За момент помислих, че ще я запокити в морето, но той ми я върна.

— И сега какво ще правим? — попита. Гласът му звучеше почти гневно.

Нали същия въпрос си задавах и аз цял следобед и по време на безкрайната вечеря, а пръстите ми все търсеха да напипат люспите на морския бич, сякаш не можеха да им се наситят.

— В екипажа на Щормхунд има Фабрикатори, Мал. Според него трябва да се възползвам от люспите… и мисля, че може би е прав.

Мал рязко вдигна глава.

— Какво?!

Преглътнах трудно и решително продължих.

— Силата на елена не е достатъчна. Не и срещу Тъмнейший. Само с нея не мога да унищожа Долината.

— И си решила да се сдобиеш с втора муска, така ли?

— Поне засега.

— Засега?! — Той прокара ръка през косата си. — Вси светии! — изруга. — Значи ги искаш и трите! Искаш да преследваш жар-птицата!

Внезапно се почувствах глупава, ненаситна, даже малко смешна.

— Рисунката…

— Това е само картинка, Алина — яростно изсъска той. — Нарисувана от отдавна умрял инок.

— Ами ако не е само това? Тъмнейший каза, че муските на Морозов са различни от останалите и че трябва да се използват заедно.

— Откога взе да приемаш съвети от убийци?!

— Не е така, но…

— Правихте ли и други планове с Тъмнейший, докато се бяхте усамотили на долната палуба?

— Изобщо не сме се усамотявали — отвърнах рязко. — Той просто искаше ти да си мислиш така.

— Е, значи е успял. — Мал се вкопчи в парапета и кокалчетата на пръстите му побеляха. — Някой ден ще забия стрела във врата на този подлец.

До мен долетя ехото от думите на Тъмнейший: „Няма други като нас с теб“.

Прогоних ги от мислите си и посегнах да хвана ръката на Мал.

— Ти откри елена, ти проследи и морския бич. Може би ти е писано да намериш и жар-птицата.

Той се засмя с пълно гърло — звук, който ми късаше сърцето, но поне горчивината в гласа му беше изчезнала.

— Аз съм добър следотърсач, Алина, но не чак толкова добър. Първо трябва да знаем откъде да започнем. Жар-птицата може да е във всяко кътче по света.

— Но ти ще се справиш. Знам, че можеш.

Той въздъхна и сложи ръката си върху моята.

— Нищичко не си спомням за Свети Илия.

Това никак не ме изненада. Светиите бяха със стотици — по един за всяко селце и паланка из Равка. Освен това в Керамзин смятаха, че религията е за селяните. Ходехме на църква само веднъж-два пъти годишно. Мислите ми се отплеснаха към Аппарат. Тъкмо той ми даде Жития санктя, но и досега не проумявах какво целеше и дали изобщо е подозирал за тайната, скрита в тази книжка.

— Аз също — отвърнах. — Но каменната арка все трябва да означава нещо.

— Позна ли я?

Когато най-напред видях илюстрацията, арката ми се стори позната. Но докато чиракувах за картограф, през ръцете ми бяха минали толкова книги и карти! Сега в главата ми цареше същински хаос от долини и природни забележителности от всички краища на Равка, че и отвъд нея.

— Не — поклатих глава.

— Разбира се, че не си. Щеше да е прекалено лесно. — Той тежко въздъхна, после ме придърпа към себе си и се взря настойчиво в лицето ми на лунната светлина. После докосна нашийника около врата ми. — Алина — каза, — откъде да знаем какво може да ти причини това?