Ли Бардуго - Престол и щурм

— Наистина ли?

— Не. Но не е зле винаги да имаш по едно наум.

Изпъшках раздразнено.

— Може ли поне веднъж да отговориш прямо на някой въпрос?

— Трудно е да се каже. Я гледай, пак се изплъзнах от пряк отговор!

Обърнах се към Мал със свити юмруци.

— Всеки момент ще го убия!

— Отговори на въпроса, Щормхунд — изръмжа Мал.

Щормхунд вдигна едната си вежда.

— Трябва да сте наясно с две неща — каза и този път усетих стоманена нотка в гласа му. — Първо: никой капитан няма да позволи да го командват на собствения му кораб. Второ: искам да ви предложа сделка.

Мал презрително изсумтя.

— Защо изобщо трябва да ти вярваме?

— Защото нямате голям избор — любезно отвърна Щормхунд. — Давам си сметка, че лесно може да потопите този кораб и да пратите всички на дъното. Надявам се обаче да си опитате късмета с моя мющерия. Изслушайте каквото има да ви казва. Ако предложението не ви хареса, тогава се кълна, че ще ви помогна да избягате. И ще ви отведа на което място по света пожелаете.

Направо не можех да повярвам на ушите си.

— Значи веднъж измами Тъмнейший, а сега си готов пак да се изметнеш като фурнаджийска лопата и да подведеш и новия си клиент, така ли?!

— Изобщо не е така! — отвърна Щормхунд, този път искрено обиден. — Моят мющерия ми плаща да ви отведа в Равка, а не да ви държа там. Това би било допълнително условие към сделката, което отделно се заплаща.

Погледнах към Мал. Той вдигна едно рамо.

— Може да е луд и със сигурност е лъжец, но все пак е прав. Ние нямаме кой знае какъв избор.

Разтрих слепоочията си. Усещах, че се задава главоболие. Чувствах се уморена и объркана, а от мъглявото увъртане на Щормхунд направо ти се прищяваше да застреляш някого. Най-добре него самия. Не можеше да му се отрече, обаче, че ни спаси от Тъмнейший. След като вече не бяхме в неговата власт, двамата с Мал можехме да открием и сами път за бягство. Засега не бях способна да мисля по-надалече от това.

— Добре — рекох.

Той се ухили.

— Отдъхнах си, че няма да ни издавиш всичките! — После даде знак на един от моряците, който се въртеше наблизо, да приближи. — Върви да намериш Тамар и й кажи, че ще дели каютата си с Призоваващата — нареди той. После посочи Мал. — Той може да остане с Толя.

Още преди Мал да отвори уста да възрази, Щормхунд го прекъсна. — Такива са правилата на тоя кораб. Оставям ви да се движите свободно из „Волкволни“, докато стигнем Равка, но ви моля да не злоупотребявате с щедрата ми природа. На кораба си има ред, а аз — граница на търпението.

— Аз също — изрече през стиснати зъби Мал.

Сложих ръка върху рамото му. И за мен щеше да е по-безопасно, ако останехме заедно, но сега не беше моментът да се заяждаме на дребно с капера.

— Остави — казах. — С мен всичко ще бъде наред.

Мал се намръщи, после се обърна на пети и закрачи напряко през палубата, изчезвайки в подредения хаос от платна и въжета. Понечих да го последвам.

— Може би не е зле да го оставиш за малко сам — обади се Щормхунд. — Такива като него имат нужда от доста време да си ближат раните, докато им мине сръднята. Иначе стават съвсем опаки.

— Ти изобщо приемаш ли нещо насериозно?

— Не и ако не мога да го променя. Иначе животът е такава досада.

Поклатих глава.

— Този твой мющерия…

— Хич не си прави труда да питаш. Едва ли има нужда да казвам, че за вас наддаваха не един и двама. Станахте особено популярни, откакто се изпарихте от Долината. Е, повечето хора си мислят, че сте мъртви. За съжаление това сваля цената, но ти не го приемай лично.

Погледнах към другия край на палубата, където екипажът влачеше тялото на морския бич към перилата на кораба. Накрая с общи усилия и напъване на мишци успяха да го прехвърлят зад борда на шхуната. То падна във водата с шумен плясък. Малко след това Русалие изчезна завинаги, погълнат от морските води.

Разнесе се продължително изсвирване. Моряците се разтичаха да заемат местата си, Вихротворците се подредиха край мачтите. Миг по-късно платната се разтвориха като огромни бели цветове. Шхуната отново пое на път, насочвайки се на югоизток към Равка, към дома.

— Какво ще правиш с тия люспи? — попита Щормхунд.

— Не знам.

— Не думай! Въпреки че съм ослепително красив, не съм чак такъв глупак, на какъвто ти приличам. Тъмнейший искаше ти да носиш люспите на морския бич.

„Тогава защо не го уби той?“ Когато взе живота на елена на Морозов и сключи рогата му като огърлица около врата ми, той ни свърза завинаги.