Ли Бардуго - Престол и щурм

— Човек трудно може да вдигне метеж на собствения си кораб.

— Викай му както щеш — прекъснах го вбесена, — само ми обясни.

Щормхунд облегна гръб на перилата, подпря се с лакти отгоре и огледа палубата.

— Както щях да кажа и на Тъмнейший, ако си беше направил труд да попита — слава богу, че не попита обаче — щом наемаш човек, който е готов да се продаде за пари, винаги има опасност някой да предложи повече от теб.

Зяпнах насреща му.

— Предал си Тъмнейший за пари?!

— „Предал“ е силна дума. Аз изобщо не го познавам.

— Ти си луд — казах. — Добре знаеш на какво е способен. Няма цена, която да си струва този риск.

Щормхунд се ухили.

— Тепърва ще се разбере.

— Тъмнейший ще те преследва до края на дните ти.

— Е, тогава двамата с теб ще имаме нещо общо, нали така? Пък и на мен ми харесва да имам могъщи врагове — карат ме да се чувствам важен.

Мал скръсти ръце на гърдите и изгледа изпитателно капера от глава до пети.

— Чудя се и не мога да реша — луд ли си, или просто глупав.

— Притежавам толкова забележителни качества, че наистина ще ти е трудно да избереш — откликна Щормхунд.

Поклатих глава. Каперът наистина си беше изгубил ума.

— След като някой е предложил по-висока цена от Тъмнейший, тогава на кого служиш сега? И къде ни водиш?

— Първо ти ми отговори на един въпрос — отвърна Щормхунд, бръкна в пазвата на редингота си и измъкна малката червена книжка. После ми я подхвърли. — Защо Тъмнейший ходеше навсякъде с това? Не ми се видя особено религиозен.

Улових томчето още във въздуха и го обърнах със заглавната страница към мен, но вече и без това знаех какво е. Златните букви от заглавието заблещукаха на слънцето.

— Открадна ли я? — попитах.

— Заедно с още няколко документи от каютата му. Макар че тя, формално погледнато, всъщност си е моята каюта и едва ли може да го наречеш кражба.

— Формално погледнато — натъртих иронично, — тази каюта принадлежи на капитана на китоловния кораб, от когото си го откраднал.

— Добре казано — призна Щормхунд. — Ако работата ти като Призоваваща слънцето не потръгне, спокойно може да се хванеш на служба като адвокат. Очевидно си заядлива по природа. Трябва обаче да отбележа, че това тук си е твое.

Той се протегна и отгърна книгата на заглавната страница. Върху вътрешната корица беше изписано моето име: Алина Старков.

Постарах се да не го показвам външно, но умът ми трескаво заработи. Това наистина беше моят екземпляр от Жития санктя, който Аппарат ми подари в библиотеката на Малкия дворец преди месеци. Явно Тъмнейший е накарал да претърсят стаята ми, след като избягах от Ос Олта. Но защо му е трябвало да взима със себе си тази книга? И защо беше толкова загрижен дали съм я чела?

Прелистих страниците. Томчето беше богато илюстрирано, но картинките в него всяваха ужас и отблъскваха, а уж бяха предназначени за деца. Някои от светците на тях вършеха чудеса или благочестиви дела: Свети Феликс сред ябълковите клони; Света Анастасия избавя Аркеск от чумата. Повечето илюстрации обаче ги показваха в тяхното мъченичество: разчленената на четири Света Лизабета, обезглавяването на Света Любов, окованият Свети Илия. Щом отгърнах на последната страница, обаче, окаменях. Този път не можех да прикрия реакцията си.

— Нали е много интересно? — обади се Щормхунд и потупа илюстрацията с дългия си пръст. — Дано не греша, но май заловихме точно това създание.

Това нямаше как да се сбърка: във водите на езеро или море зад Свети Илия се виждаше без съмнение силуетът на морския бич. И това не беше всичко. Едва се удържах да не посегна към обръча около шията си.

Захлопнах рязко книгата и свих рамене.

— Просто една легенда.

Мал ме изгледа объркан. Не знаех дали е успял да види добре илюстрацията.

Никак не ми се искаше да връщам Жития санктя на Щормхунд, но той и без това вече ставаше подозрителен. Принудих се да му я подам, надявайки се да не забележи треперенето на ръката ми.

Щормхунд ме изгледа, после се понадигна и изтупа маншетите си.

— Задръж я, тя си е твоя. Както сигурно вече си забелязала, аз питая дълбоко уважение към личната собственост. Пък и ще ти трябва някакво занимание, докато стигнем Ос Кърво.

Двамата с Мал едновременно трепнахме.

— Водиш ни в Западна Равка, така ли? — попитах.

— Единственото, което мога да кажа, е, че ви водя при този, който наддаде за теб.

— Кой е той? И какво иска от мен?

— Защо си толкова сигурна, че е мъж? Може пък да те водя при Фйерданската царица.