Ли Бардуго - Шест врани

Матиас бе коленичил над вълка. Челюстта на създанието беше счупена и то се гърчеше от болка на земята. Матиас посегна да вземе един камък и го стовари силно върху черепа на раненото животно. То се отпусна, а раменете на гладиатора провиснаха. Публиката ревеше и тропаше с крака. Единствено Нина знаеше какво е коствало това на Матиас, само тя знаеше, че е бил дрюскеле. За тях вълците бяха свещени, отглеждаха се за битка също като гигантските им коне. Вълците им бяха приятели, бяха им компания, сражаваха се рамо до рамо със своите господари.

Първият вълк беше дошъл на себе си и обикаляше около Матиас. „Внимавай!“ — внушаваше му отчаяно Нина. Той се изправи на крака, но движенията му бяха бавни, уморени. Не влагаше сърце в тази битка. Противниците му бяха от сивите вълци, диви и свирепи животни, но все пак братовчеди на белите вълци от фйерданския север. Матиас нямаше нож, само окървавения камък в ръката си, а вълкът обикаляше между него и купчината с оръжия. Животното наведе глава и оголи зъби.

Матиас се стрелна наляво. Вълкът го последва и заби зъби в хълбока му. Той изпъшка и падна тежко на земята. За миг Нина се ужаси, че Матиас ще се откаже от борбата и просто ще се остави на вълка, но той протегна ръка и зашари в пясъка за някакво оръжие. Пръстите му се сключиха около оковите, които бяха стягали китките му допреди броени минути.

Той ги притегли към себе си, уби веригата около шията на вълка и дръпна силно, толкова силно, че жилите по врата му изпъкнаха от усилието. Окървавеното му лице беше заровено наполовина в козината на вълка, очите му бяха стиснати, устните му се движеха. Какво ли изричаше? Някоя дрюскелска молитва? Или се сбогуваше?

Задните крака на вълка застъргаха по пясъка. Очите му се въртяха отчаяно, бялата еклера изпъкваше на фона на сплъстената козина. Писклив вой се изтръгна от гърдите му. А после всичко свърши. Тялото на животното се отпусна безжизнено. И двамата бойци лежаха неподвижно на арената. Матиас не отваряше очи, заровил лице в козината на вълка.

Тълпата крещеше възторжено. Спуснаха въжената стълба, водещият слезе на арената, изправи Матиас на крака, грабна го за китката и вдигна ръката му високо като признание за победата. После го сръга леко в ребрата и Матиас вдигна глава. Нина затаи дъх.

Сълзи бяха набраздили мръсотията по лицето му. Гневът си беше отишъл, а заедно с него бе угаснал и пламъкът в очите му. Очи с цвета на северното море и по-студени от всякога, празни, лишени от всичко човешко. Ето какво му беше причинила Адската порта. И всичко това беше по нейна вина.

Тъмничарите се приближиха към Матиас, издърпаха оковите от вълка и ги стегнаха отново на китките му. Поведоха го към изхода, а тълпата крещеше недоволно за още.

— Къде го водят? — попита Нина с разтреперан глас.

— В килия да си отспи — отвърна Каз.

— Кой ще се погрижи за раните му?

— Имат лекари. Ние ще изчакаме, за да сме сигурни, че е останал сам.

„Аз бих могла да го изцеля“ — помисли си Нина. Но един друг, по-тъмен глас се обади презрително в главата й: „Не ставай смешна! И най-добрият гришански лечител не би могъл да излекува това момче. Благодарение на теб“.

Минутите се точеха бавно, толкова бавно, че Нина се чувстваше на крачка от истерията. Другите изгледаха следващата битка — Музен с жив интерес, коментари и размахани юмруци, Иней — мълчалива и неподвижна като статуя, Каз — неразгадаем както винаги зад страховитата си маска. Нина забави силом дишането си и пулса си, но за трескавите мисли, които се надвикваха в главата й, не можа да стори нищо.

Най-накрая Каз я сръга леко.

— Готова ли си? Започни с тъмничаря.

Тя хвърли поглед към тъмничаря на пост при арката.

— Колко надолу? — На жаргона на Кацата това означаваше нещо друго. „Колко точно искаш да го нараня?“

— Затвори му очите.

„Да изпадне в безсъзнание, но без да пострада сериозно.“

Тръгнаха след Каз към арката, през която бяха влезли. Другите зрители не им обърнаха внимание, загледани в поредната битка долу.

— Да ви повикам ли ескорта? — попита ги тъмничарят.

— Имам един въпрос — рече Каз. Нина вдигна леко ръце под наметалото си колкото да усети движението на кръвта във вените на тъмничаря и тъканта на белите му дробове. — За майка ти и дали слуховете са верни.

Нина усети как пулсът на човека се ускорява и въздъхна.

— Никога не ме улесняваш, нали, Каз?

Тъмничарят пристъпи напред с вдигната пушка.

— Какво рече? Аз…