Ли Бардуго - Шест врани

— Да ти скочи? На теб?

— Чу ме.

— Някой е успял да те изненада?

Той я погледна и кимна рязко. Тревога пропълзя към стомаха й и го върза на възел. Никой не изненадваше Каз. Той беше най-коравият и страховит тип, който ходеше по улиците на Кацата. Иней разчиташе на това. Той — също.

— Втори път няма да се случи — обеща Каз.

После извади нов чифт ръкавици, грабна бастуна си и тръгна към вратата.

— Връщам се след няколко часа. Премести картината, която взехме от къщата на Ван Ек, в трезора. Онзи ДеКапел. Мисля, че е навита на руло под леглото ми. А, и ми поръчай нова шапка.

— Ако обичаш… — вметна тя.

Каз въздъхна издълбоко, събирайки сили за трите етажа стълби, по които му предстоеше да слезе. Погледна през рамо и каза:

— Ако обичаш, мила моя Иней, скъпоценност моя, би ли била така добра да ми поръчаш нова шапка, моля?

Иней погледна многозначително бастуна му.

— Желая ти дълго пътешествие до фоайето — каза тя, метна се на перилото и се хързулна към долната площадка като масло в нагорещен тиган.

Каз вървеше по Източната дъга към пристанището, там, където започваше игралният квартал на Кацата. Позорно известният лабиринт от тесни улички и водни пътища, известен като Кацата, си имаше граници — два големи канала, Източната и Западната дъга, като всеки от тях обслужваше характерна клиентела. Сградите в Кацата бяха единствени по рода си и се различаваха драматично от останалите сгради в Кетердам — бяха по-широки, по-големи и боядисани в ярки цветове, надпреварваха се за вниманието на минувачите — Скъпоценната ракла, Златния завой, Лодката на Уендел. Най-добрите игрални зали бяха на север оттук, в Капака, лъскавата част от Кацата, която се намираше най-близо до пристанищата и обираше каймака на туристите и моряците, които слизаха от корабите.

„Но Вранският не е там“ — разсъждаваше лениво Каз, вдигнал поглед към фасадата в алено и черно. Струвало му бе много усилия и време да подмами туристите и други жадни за приключения хора толкова далече на юг. Часът наближаваше четири камбани, а тълпата пред клуба още беше многобройна. Каз се загледа в потока от хора, който течеше между черните колони на портика под бдителното око на сребърната врана, разперила криле над входа. „Благословени да са гълъбчетата — помисли си той. — Благословени да сте всички вие, добри и щедри хорица, готови да изпразните кесиите си в хазната на Утайките и да благодарите за доброто прекарване.“

Отпред имаше викачи, които подканяха потенциалните клиенти да влязат, обещаваха им безплатни питиета, горещо кафе и най-доброто казино в цял Кетердам. Каз им кимна мълчаливо и продължи на север.

Само една друга игрална зала на Дъгата го интересуваше — Изумрудения дворец, гордостта и радостта на Пека Ролинс. Сградата беше боядисана в грозен оттенък на зеленото и украсена с изкуствени дървета, по чиито клони висяха фалшиви златни и сребърни монети. Цялото казино беше издържано така, че да напомня за келския произход на Ролинс и за неговата банда — Лъвските грошове. Дори момичетата, които сервираха и обменяха чипове, бяха облечени в лъскави тоги от зелена коприна, а косите им бяха боядисани в неестествен тъмночервен цвят, за да приличат уж на девойките от Странстващия остров. Каз наближи Изумрудения дворец, вдигна поглед към фалшивите златни монети и отвори широко вратата пред гнева си. Имаше нужда от него тази нощ — да му напомня какво е изгубил и какво може да спечели. Имаше нужда от него да го подготви за безразсъдното начинание.

— Тухла по тухла — промърмори той под нос.

Само тези думи държаха гнева му под контрол, само те го спираха да не нахлуе през кичозните врати в златно и зелено, да не поиска на всеослушание частна среща с Ролинс и да не му среже гърлото от ухо до ухо. „Тухла по тухла.“ Именно това заричане му помагаше да спи нощем, то го тласкаше през деня, то държеше на разстояние призрака на Йорди. Защото бързата смърт беше твърде добра за Пека Ролинс.

Загледа се в потока от клиенти, които влизаха и излизаха през вратите на Изумрудения, и зърна собствените си хора, мъже и жени, на които плащаше да примамват клиентите на Пека на юг с обещания за по-големи печалби, по-изгоден кредит и по-хубави момичета.

— Откъде идеш такъв зачервен? — обърна се един от тях към свой колега. Говореше една идея твърде силно.

— От Вранския клуб. За има-няма два часа спечелих сто крюге.

— Не думай!

— Честно! Излязох на Дъгата колкото да изпия една бира и да се видя с приятел. Ела с нас, ако искаш, и ще отидем заедно във Вранския.