Ли Бардуго - Шест врани

— Вранския клуб! Кой да се сети!

— Хайде, ще те черпя едно. Ще черпя всички!

И си тръгнаха през смях, а редовните клиенти пред Изумрудения останаха да се чудят и маят дали няколко моста по-нататък няма да намерят по-добро обслужване и по-изгодни залози — алчността, слугата на Каз, ги подмамваше на юг като свирач с флейта на устата.

Каз имаше грижата да сменя често своите хора, така че викачите и биячите на Пека да не се усетят и така, клиент по клиент, източваше кръвчицата на Изумрудения. Това беше един от многото дребни прийоми, с чиято помощ набираше сила за сметка на Пека — прихващаше товарите му с юрда, налагаше му такси за достъп до Пето пристанище, подбиваше цените на наемите му и бавно разплиташе тъканта на живота му.

Въпреки лъжите, които сам беше разпространил, и твърденията си пред Гийлс през изминалата нощ Каз не беше копеле. Дори не беше от Кетердам. Беше на девет, а Йорди на тринайсет, когато двамата дойдоха за пръв път в града. Йорди носеше чека от продажбата на бащината им ферма, зашит на сигурно място във вътрешния джоб на старото му палто. Каз ясно помнеше какъв беше тогава, помнеше как върви ококорен по Дъгата и стиска ръката на батко си, за да не го отнесе навалицата. Споменът не беше приятен — две глупави гълъбчета, които само чакат някой да ги оскубе. Но онези момчета ги нямаше отдавна, останал бе само Пека Ролинс и неговото просрочено наказание.

Един ден Ролинс щеше да дойде при Каз и да го моли на колене за помощ. Ако Каз успееше да изпълни задачата на Ван Ек, този ден щеше да настъпи много по-скоро от планираното. „Тухла по тухла, така ще те унищожа.“

Но за да се вмъкне в Ледения палат, Каз имаше нужда от подготвени хора. С малко късмет през следващия час щеше да се приближи с още една стъпка към тази цел или поне към две ключови парченца от мозайката.

Зави по алея край един от по-малките канали. Туристите предпочитаха добре осветените улици, затова тук нямаше много пешеходци и Каз ускори крачка. Скоро видя светлинките и чу музиката по Западната дъга, а каналът се изпълни с мъже и жени от всякакви класи и страни, дошли тук да потърсят разтуха.

Музиката прииждаше от салони с широко отворени врати, където хора се изтягаха на дивани в оскъдно облекло и с кичозни бижута. Акробати висяха от въжета над канала, атлетичните им тела бяха покрити с брокат, а улични музиканти стържеха на цигулки с надеждата да измолят по някоя монета от минувачите. Амбулантни търговци се редяха покрай канала и крещяха към изящните частни гондоли на богатите граждани и към по-големите корабчета, които караха туристи и моряци от Капака.

Повечето туристи така и не събираха смелост да влязат в бордеите на Западната дъга, просто идваха да позяпат тълпите, които си бяха забележителност сами по себе си. Мнозина идваха в тази част на Кацата предрешени — с воали, маски и дълги наметала, които скриваха всичко, освен очите. Купуваха костюмите си в някое от специализираните магазинчета край главните канали и понякога изчезваха от погледа на спътниците си за ден или седмица, или за колкото им стигнеха парите. Обличаха се като Господин Ален или Изгубената невяста, или носеха гротескната маска с изпъкнали очи на Лудия — всички те герои от Комедия Брута. Имаше ги и Чакалите — група шумни млади мъже, които лудуваха из Кацата с червените лакирани маски на сулийски гадатели.

Каз се сети как Иней беше видяла за пръв път чакалска маска на една витрина и колко силно и неподправено беше презрението й. Сети се и за разговора им тогава.

— Истинските сулийски гадатели са голяма рядкост. Те са свети мъже и жени. Маските им са свещени символи, а тук ги продават като нещо тривиално.

— Виждал съм сулийски гадатели да упражняват занаята си в кервани и на кораби за забавление, Иней. Не ми се сториха особено свещени.

— Защото не са истински. Правят се на клоуни за теб и себеподобните ти.

— Себеподобните ми? — засмял се бе Каз.

Тя махна ръка с раздразнение и каза:

— Шеврати. Неграмотници. Смеят ви се зад тези маски.

— Не и на мен, Иней. Аз никога не бих дал пари да ми предскажат бъдещето, нито на измамник, нито на истински гадател.

— Съдбата има планове за всички ни, Каз.

— Съдбата ли те е разделила със семейството ти и те е запратила в кетердамска къща на насладите? Или просто си извадила много лош късмет?

— Още не мога да реша — беше отвърнала хладно тя.

В моменти като онзи Каз си мислеше, че момичето го мрази.