Ли Бардуго - Шест врани

— Имам задача за теб — рече Каз, докато преглеждаше сметките от предния ден. Запаметяваше всяка страница от един поглед. — Какво ще кажеш за четири милиона крюге?

— Толкова много пари често се превръщат в проклятие.

— Малката ми сулийска идеалистка! Какво, не ти трябва друго, освен пълен стомах и широк път? — каза той, без да крие презрението си.

— И леко сърце, Каз. — Това беше трудната част.

Този път той се разсмя с глас, докато влизаше в миниатюрната си спалня.

— Това е безнадеждно. Предпочитам парите. А ти? Искаш ли парите, или не?

— Ти никога не раздаваш подаръци, така че… Каква е задачата?

— Задачата е невъзможна за изпълнение, самоубийствена и с нищожни шансове за успех, но ако се справим някак…

Той замълча с ръце върху копчетата на жилетката си, зареял поглед в нищото. Иней рядко бе чувала такова вълнение в дрезгавия му глас.

— Ако се справим? — подкани го тя.

Той я погледна с широка усмивка, внезапна и разтърсваща като гръмотевица, очите му почти черни като утайката на горчиво кафе.

— Ще бъдем крале и кралици, Иней. Крале и кралици.

— Хмм — каза неутрално тя и се престори, че оглежда един от ножовете си, твърдо решена да не обръща внимание на усмивката му. Каз не беше някое празноглаво момче, което споделя с нея плановете си за бъдещето. Той беше опасен играч, който винаги играе в своя полза. „Винаги“ — напомни си решително тя. Иней гледаше настрани и подреждаше някакви листа на купчинка върху бюрото му, докато той събличаше жилетката и ризата си. Не беше сигурна дали да се чувства поласкана, или обидена, задето Каз грам не се смущава от присъствието й.

— Колко време ще отсъстваме? — попита накрая Иней и го стрелна с поглед през отворената врата.

Беше атлетичен, целият в издължени мускули и белези, но само с две татуировки — враната и чашата на Утайките върху ръката под лакътя и едно черно „Р“ на бицепса отгоре. Никога не го беше питала какво означава буквата.

Погледът й се насочи към ръцете му — той свали кожените си ръкавици и топна един парцал в легена с вода. Сваляше ръкавиците си само тук и — доколкото Иней знаеше — само пред нея. Нямаше представа какво крие Каз под ръкавиците, но каквото и да беше, не се виждаше от пръв поглед — обикновени ръце с дългите пръсти на касоразбивач и един лъскав белег, останал от отдавнашно улично сбиване.

— Няколко седмици или месец може би — каза той, докато забърсваше с мокрия парцел подмишниците и гърдите си, а по торса му се стичаха капки вода.

„Светците да са ми на помощ“ — помисли си Иней с пламнали страни. Изгубила бе скромността си още в Менажерията, но… така де, всичко си имаше граници. Как би реагирал Каз, ако тя се съблече и почне да се мие пред него? „Сигурно би казал да не капя по бюрото му“, помисли си тя и свъси чело.

— Месец? — каза Иней на глас. — Разумно ли е да отсъстваш толкова дълго сега, след случилото се с Черните шипове?

— Това е правилният залог. И като говорим за залози, иди да измъкнеш Йеспер и Музен от клуба. До зазоряване ги искам тук. А утре вечер Вилан да ме чака във Вранския.

— Вилан? Ако става въпрос за голяма задача…

— Просто го направи.

Иней скръсти ръце на гърдите си. Този тип я влудяваше — допреди миг се червеше заради него, а сега й идеше да го удуши с голи ръце.

— Някакво обяснение ще ми дадеш ли?

— Когато се съберем всички. — Навлече чиста риза, после се поколеба, докато слагаше яката. — Това не е регулярна задача за бандата, Иней. Става въпрос за нещо самостоятелно и странично. Можеш да приемеш или да откажеш, твоя работа.

Предупредително звънче писна в главата й. Тя рискуваше живота си всеки ден по улиците на Кацата. Убивала бе за Утайките, крала бе, съсипвала беше лоши хора и добри, а Каз никога досега не беше намеквал, че една или друга задача е въпрос на избор, а не просто заповед, която трябва да се изпълни без излишни въпроси. На тази цена се беше съгласила Иней, когато Пер Хаскел откупи договора й и я освободи от Менажерията. Така че какво толкова й беше различното на тази задача?

Каз закопча ризата, навлече тъмносива жилетка и хвърли нещо към Иней. Нещото проблесна във въздуха и тя го улови с една ръка. Отвори шепа и видя игла за вратовръзка с голям рубин и златни лаврови листа.

— Прибери го — рече Каз.

— Чие е?

— Вече е наше.

— Чие е било?

Каз мълчеше. Взе палтото си и изчисти с четка засъхналата кал. Накрая каза:

— На един, който има глупостта да ми скочи.