Ли Бардуго - Шест врани

— Къде е Брекер? — изръмжа Рояке.

— Не знам.

— Ти винаги знаеш всичко за всички — озъби се крупието, наведе се към нея и я облъхна с миризма на бира и чесън. — Нали за това ти плаща Мръсните ръце?

— Не знам къде е, нито кога ще се върне. Зная обаче, че ще е добре да не си тук, когато се появи.

— Дай си ми чека. Дължите ми за последната смяна.

— Брекер не ти дължи нищо.

— Що не ми го каже в лицето, а? Праща момиченце да ме изрита! Може пък да си взема заплатата от твоите джобове.

Посегна да я хване за яката, но тя го избегна с лекота. Той посегна отново.

Иней видя с периферното си зрение как Йеспер се надига от мястото си, даде му знак да кротува и пъхна пръсти в медния бокс, който винаги държеше в десния джоб на панталона си. После фрасна Рояке по лявата буза.

Ръката му литна към лицето.

— Хей! — викна той. — Нищо не съм ти направил ма. От думи не боли.

Хората вече ги гледаха, затова Иней го удари още веднъж. Правилата на Вранския клуб може и да забраняваха сбиванията, но това сега имаше предимство пред тях. Когато я доведе в Ребрата, Каз изрично я предупреди, че ще трябва сама да се защитава и да не разчита на него за това. И тя беше взела съвета му присърце. Би могла да обръща гръб, когато я обиждаха или й натрапваха вниманието си, но направеше ли го, скоро щяха да пъхат ръце под блузата й и да я натискат в някое кьоше. Затова Иней не прощаваше нищо, нито обида, нито намек. Винаги удряше първа, и то силно. Понякога прибягваше и до ножа дори. Беше уморително, но в Керч свещена бе само търговията, затова Иней се бе постарала да внуши нагледно, че неуважителното отношение към нея крие повече рискове, отколкото облаги.

Рояке заопипва грозния оток, който се оформяше на лицето му. Изглеждаше изненадан и разочарован.

— Мислех, че сме приятелчета — възмути се той.

Най-лошото беше, че е прав. Иней наистина го харесваше. Уви, в момента той беше само уплашен мъж, който се опитва да изглежда по-едър от противника си.

— Рояке — каза му тя, — знам как раздаваш карти. Лесно ще си намериш друга работа. Прибери се вкъщи и се радвай, че Каз не си удържа дължимото от кожата ти.

И крупието си тръгна. Залиташе леко и се държеше за бузата като разплакано дете, а Йеспер се приближи към Иней.

— Той е прав, между другото. Каз не трябва да праща теб да му вършиш мръсната работа.

— То друга има ли?

— И въпреки това я вършим — каза той с въздишка.

— Изглеждаш изтощен. Защо не си легнеш?

Йеспер й намигна.

— Докато картите са още горещи? Не. Остани и ти да поиграеш. Каз ще ти отпусне кредит.

— Сериозно, Йеспер? — каза тя и вдигна качулката си. — Ако исках да гледам как хората си копаят дупка, в която да паднат, щях да ида на някое гробище.

— Хайде де, Иней — извика след нея Йеспер, докато тя минаваше през голямата двойна врата към улицата. — Ти носиш късмет!

„Светци — помисли си тя, — щом вярва в това, значи наистина е отчаян.“ Оставила беше късмета си в един сулийски лагер на бреговете на Западна Равка. Съмняваше се, че някога ще го преживее отново.

Сега излезе от малката си стая в Ребрата и пое надолу, като се пързаляше по перилата на стълбището. Нямаше причина да прикрива движенията си тук, но тишината се беше превърнала в навик, а дъските на стълбището скърцаха като мишки в размножителния сезон. Когато стигна до втората площадка и видя навалицата долу, отстъпи назад и зачака.

Каз се беше забавил повече от очакваното и щом най-сетне се появи в тъмното фоайе, там го наобиколиха много хора, нетърпеливи да го поздравят за победата над Гийлс и жадни за новини около Черните шипове.

— Говори се, че Гийлс вече събира хора да тръгне срещу нас — каза Аника.

— Ми да дойде бе — изтрещя Дирикс. — Имам аз брадва с неговото име на дръжката.

— Гийлс ще кротува известно време — отвърна Каз, докато се придвижваше по коридора. — Няма достатъчно хора да ни излезе по улиците, а кесията му е празна и не може да наеме нови. Вие не трябваше ли да сте тръгнали вече към Вранския клуб?

Вдигнатата вежда беше достатъчна да пришпори Аника в указаната посока, Дирикс хукна след нея. Други напираха да поздравят Каз или да отправят заплахи срещу Черните шипове. Никой не стигна дотам да го потупа по гърба, разбира се — това беше сигурен начин да останеш с една ръка по-малко.

Иней знаеше, че Каз ще отиде да говори с Пер Хаскел, затова, вместо да продължи надолу по стълбите, тръгна по коридора. В дъното му имаше килер, пълен с всякакви боклуци, стари столове със счупени облегалки, оплескани с боя чаршафи, останали след ремонта. Иней премести настрани кофа с материали за почистване — беше я оставила там, защото знаеше, че никой в Ребрата няма да я погледне, камо ли да се възползва от нея по предназначение. Решетката отдолу предлагаше отличен изглед към кабинета на Пер Хаскел. Почувства се гузно, задето подслушва Каз, но нали именно той я беше превърнал в майстор на шпионажа. Не може хем да обучиш сокол, хем да се сърдиш, че ловува.