Ли Бардуго - Шест врани

— Глупав риск, ако питаш мен.

— Е, кой знае какви са мотивите на крадците?

— Аз със сигурност нямам представа.

— Предвид онова, което знам за Ледения палат, човекът, откраднал моя ДеКапел, е най-подходящ и за тази задача.

— Значи трябва да наемете него. Или нея.

— Така е. Но ще трябва да се задоволя с вас.

Ван Ек задържа погледа му, сякаш се надяваше да прочете самопризнание, написано между очите му. Накрая попита:

— Значи се договорихме?

— Не бързай толкова. Ами лечителят?

Ван Ек вдигна вежди озадачено.

— Кой?

— Каза, че сте изпробвали дрогата върху гришани от всички ордени. Мика е вълнотворец, тоест гришан от Етералките. Фабрикаторът, който е превърнал оловото в злато, е Материалник. Питам за гришана от Корпоралките. Лечителят.

Ван Ек примижа леко, после каза:

— Ще дойдете ли с мен, господин Брекер?

Каз хвърли поглед на Мика и стражите, преди да тръгне след Ван Ек. Излязоха от библиотеката и тръгнаха по коридора. Къщата вонеше на търговско богатство — стените бяха покрити с ламперия от тъмно дърво, подовете бяха настлани с плочки в черно и бяло, всичко говореше за отличен вкус, сдържаност и майсторска изработка. Но едновременно с това се усещаше като гробище. Стаите бяха празни, завесите — дръпнати, мебелите — покрити с бели чаршафи, и всяка призрачна стая, покрай която минаваха, приличаше на самотен морски пейзаж, задръстен с айсберги.

„Хойде.“ Сега вече името си дойде на място. Чуло се бе за някаква злополука в имението му на Гелдщраат миналата седмица. Имението беше оградено и пълно с градски стражи. Каз беше чул слухове за огнище на огнена шарка, но дори Иней не успя да научи нищо повече.

— Това е къщата на съветник Хойде — рече Каз и усети как кожата му настръхва. Не искаше да има нищо общо с епидемията, но пък търговецът и стражите му не изглеждаха притеснени. — Мислех, че мястото е под карантина.

— Случилото се тук не е заплаха за нас. И ако си свършите работата, господин Брекер, никога няма да бъде.

Ван Ек го изведе през една врата в отлично поддържана градина, ухаеща на ранни минзухари. Ароматът удари Каз като юмрук в челюстта. Нощта бе извикала спомените за Йорди и за миг Каз се озова другаде. Не в градината на богат търговец до самия канал, а сред пролетни треви до коленете, жежко слънце топли страните му, а гласът на брат му го вика да се прибере у дома.

Каз се отърси мислено. „Трябва ми голяма чаша от най-тъмното и най-горчиво кафе, което мога да намеря — помисли си той. — Или як юмрук в челюстта.“

Ван Ек го водеше към навес за лодки край канала. Водеше се навес, но си беше малка къща. Светлината се процеждаше през капаците на прозорците и шареше в градината. Стражът при вратата застана мирно, докато Ван Ек отключваше. Вонята от затвореното помещение го заля изведнъж и Каз вдигна ръка да стисне носа си — смрад на урина и изпражнения. Дотук с пролетните минзухари.

Два стъклени фенера на стената осветяваха помещението. Подът беше посипан с парченца стъкло. Група стражи стояха с лице към голяма желязна клетка. Някои бяха с лилавата униформа на градската стража, други — с морскозелените ливреи на дома Хойде. През счупения прозорец на клетката Каз видя друг мъж от градската стража да стои пред празна маса и два прекатурени стола. Също като другите стражи в помещението, и този стоеше с отпуснати покрай тялото ръце, празна физиономия и втренчени в нищото очи. Ван Ек усили светлината на един от фенерите и Каз видя тяло в лилава униформа да лежи на пода със затворени очи.

Ван Ек въздъхна и приклекна да обърне тялото.

— Изгубили сме още един — каза той.

Млад мъж, още момче почти, с рехав мустак над горната устна.

Ван Ек даде заповеди на стража при вратата и с помощта на човек от неговата свита двамата вдигнаха трупа и го изнесоха. Останалите стражи в помещението не реагираха, все така гледаха право пред себе си.

Каз позна един от тях — Хенрик Далман, капитана на градската стража.

— Ей, Далман? — повика го той, но човекът явно не го чу.

Каз размаха ръка пред лицето му, после го перна силно по ухото. Нищо, само бавно и безразлично примигване. Каз вдигна пистолета си и го насочи право към челото на капитана. Вдигна петлето. Капитанът не трепна, не реагира. Зениците му не се свиха.

— Бройте го мъртъв — каза Ван Ек. — Стреляйте, ако искате. Пръснете му мозъка по стените. Той няма да възрази, а другите няма да реагират.

Каз смъкна оръжието си, изтръпнал до кости.