Ли Бардуго - Шест врани

— Много скоро ще бъдеш богат човек, Каз. Какво ще правиш тогава, когато няма нужда да проливаш кръв и да въздаваш отмъщение?

— Винаги ще има нужда.

— Сериозно? Още пари, още насилие, още неплатени дългове? Нима никога не си мечтал за нещо друго?

Той не отговори. Какво се беше случило, че да изреже издъно надеждата от сърцето му? Едва ли някога щеше да научи отговора на този въпрос.

Понечи да си тръгне. Каз стисна ръката й и я върна върху парапета. Без да поглежда към нея.

— Остани — каза той, гласът му изстърга като камък в камък. — Остани в Кетердам. Остани с мен.

Иней сведе поглед към ръцете им — неговата с вечната ръкавица, стиснала силно китката й. Сърцето й копнееше да откликне на молбата му, да каже „да“, но след всичко преживяно не можеше да се задоволи само с това.

— Защо?

Той си пое накъсано дъх.

— Искам да останеш. Искам да… Искам теб.

— Искаш ме, значи — бавно каза тя, претегляйки всяка дума. После стисна нежно ръката му. — И как ще ме имаш, Каз?

Сега той я погледна, срещна очите й с ожесточение в своите, със стиснати на черта устни.

— Как ще ме имаш, Каз? — повтори тя. — Облечен от глава до пети, с ръкавици на ръцете и извърната глава, да не би устните ни случайно да се докоснат?

Той пусна ръката и, раменете му се изгърбиха, а погледът му, гневен и засрамен, избяга към морето.

Иней най-после съумя да изрече думите, сигурно защото той й беше обърнал гръб:

— Ще те приема без броня, Каз Брекер. Иначе… няма да стане.

„Говори — мислеше си отчаяно тя. — Кажи нещо, дай ми една причина да остана.“ Макар да бе жесток и самовлюбен, Каз я беше спасил и този факт нямаше да се промени никога.

Искаше й се да вярва, че и той може да бъде спасен.

Мачтите и платната скърцаха. Луната надникна между облаците, после се скри отново.

Иней си тръгна. Остави Каз в компанията на бурния вятър и окъсняващата зора.

Болките започнаха малко след зазоряване. Час по-късно стана много зле, сякаш костите й се опитваха да излязат от ставите. Нина лежеше на същата маса, където беше лекувала Иней от раната с нож. Сетивата й още бяха обострени, дотолкова, че надушваше кръвта на сулийката под белината, с която Роти я беше изчистил от дървото. Миришеше на Иней.

Матиас седеше до нея. Опитал се бе да я хване за ръката, но болката беше толкова силна, а и допирът на кожата му до нейната я изгаряше. Всичко изглеждаше изкривено. Всичко се усещаше изкривено, грешно. Единствената й ясна мисъл беше за сладкия препечен вкус на парем. Гърлото й смъдеше. А кожата й… Усещаше кожата си като враг.

Когато започна треморът, Нина помоли Матиас да излезе.

— Не искам да ме виждаш така — изрече с усилие и понечи да се обърне на хълбок.

Той внимателно махна влажен кичур коса от челото й.

— Много ли е зле?

— Много. — А знаеше, че ще става и по-зле.

— Да вземеш от юрдата? — Кювей беше казал, че малки дози обикновена юрда вероятно биха й помогнали да изкара деня.

Тя поклати глава.

— Искам да… искам… Светци, защо е толкова горещо тук? — А после се опита да седне въпреки болката. — Няма да ми даваш нова доза. Каквото и да ти казвам, Матиас, както и да те умолявам. Не искам да стана като Нестор, като онези Гриша в килиите.

— Нина, Кювей каза, че абстиненцията може да те убие. Няма да те оставя да умреш.

„Кювей.“ В съкровищницата Матиас бе казал, че момчето е „един от нас“. Харесваше й тази дума. „Нас.“ Дума без разделения и граници. Дума, пълна с надежда.

Отпусна се отново по гръб и цялото й тяло се разбунтува. Усещаше дрехите си като натрошено стъкло.

— Готова бях да избия онези дрюскеле. До последния човек.

— Всички носим греховете си, Нина. Искам да живееш, за да се покая за своите.

— Можеш да го направиш без мен.

Той зарови лице в шепи.

— Не искам.

— Матиас — прошепна тя и прокара пръсти през късата му коса. Заболя я. Целият свят й причиняваше болка. Да го докосне, й причиняваше болка, но въпреки това го направи. Можеше да й е за последно. — Не съжалявам.

Матиас взе ръката й и нежно я целуна по кокалчетата. Нина примижа, но когато той понечи да дръпне ръката си, я стисна по-силно.

— Остани — каза през стон. Сълзи се стичаха по страните й. — Остани до края.

— И след това — каза той. — И винаги.

— Искам пак да се чувствам в безопасност. Искам да си ида у дома в Равка.

— Значи ще те заведа там. Ще палим стафиди или каквото там вие, езичниците, правите за забавление.

— Фанатик — промълви тя.