Ли Бардуго - Шест врани

Нина се засмя тихичко.

— Хайде да купим Менажерията.

Иней се ухили. Мислеше си за бъдещето и за своя малък кораб.

— Да я купим и да я сравним със земята.

Известно време гледаха мълчаливо вълните, после Нина попита:

— Готова ли си?

Иней се зарадва, че не се е наложило сама да й напомни. Нави ръкава си, оголвайки татуираното пауново перо и грапавата кожа отдолу.

Отне няма и секунда — Нина махна едва доловимо с пръсти, силният сърбеж се появи и изчезна, а след това кожата на Иней лъсна гладка и съвършена като на новородено.

Иней я докосна предпазливо. Едно махване и готово. Жалко, че не всички рани изчезват толкова лесно!

Нина я целуна по бузата.

— Ще ида да намеря Матиас, преди нещата да са се влошили.

И тя се отдалечи, а Иней разбра, че приятелката й е имала и друга причина да си тръгне. Каз стоеше в сенките близо до мачтата. Облякъл беше дебело палто и се облягаше на вранския си бастун, изобщо приличаше отново на себе си. Ножовете на Иней я чакаха в трюма заедно с другите й вещи. Усещала бе липсата им много силно.

Каз каза няколко думи на Нина и те явно я свариха неподготвена, ако се съдеше по острата й реакция. Размениха си още няколко реплики, които Иней не чу, но ясно долови напрежението помежду им. Накрая Нина изпухтя с раздразнение и пое на бърз ход към долната палуба.

— Какво толкова каза на Нина? — попита го Иней, когато той застана до нея при парапета.

— Трябва да ми свърши една работа.

— Точно сега, когато й предстои ужасно изпитание?

— Работата си е работа и не чака никого.

Каз, прагматичният. Не може някакво си съпричастие да му нарушава плановете. А може би тази „работа“ щеше да отвлече мислите на Нина, което беше добре.

Стояха един до друг и зяпаха вълните, а мълчанието помежду им се проточваше.

— Живи сме — каза той накрая.

— Явно си се помолил на правилния бог.

— Или съм тръгнал на път с правилните хора.

Иней сви рамене.

— Кой избира пътищата ни? — Той не каза нищо и тя се усмихна напук на себе си. — Няма ли да ме затапиш? Да се присмееш на сулийските ми мъдрости?

Каз плъзна ръка по парапета. Беше с ръкавиците си, естествено.

— Не.

— Какъв е планът ти за Съвета на търговците? Как ще уредим размяната?

— Като стигнем на няколко мили от Кетердам, с Роти ще избързаме към пристанището с гребната лодка. Ще пратя куриер да съобщи новината на Ван Ек, а размяната ще направим на Велгелук.

Иней потръпна. Островът се славеше като свърталище на роботърговци и контрабандисти.

— Изборът твой ли е, или на Съвета?

— Ван Ек го предложи.

Иней се намръщи.

— Че какво знае един търговец за Велгелук?

— Търговията си е търговия. Може би Ван Ек не е чак толкова почтен бизнесмен, колкото изглежда.

Помълчаха за кратко, накрая Иней каза:

— Ще се науча да управлявам кораб.

Каз смръщи чело, после я стрелна с изненадан поглед.

— Сериозно? Защо?

— Ще използвам дела си да наема екипаж и да купя кораб. — Щом изрече думите на глас, сърцето й се разтуптя тревожно. Мечтата й все още изглеждаше твърде крехка. Искаше й се да не дава пет пари за мнението на Каз, но истината беше друга. — Ще ловя роботърговци.

— Цел — каза замислено той. — Наясно си, че няма как да ги спреш всичките, нали?

— Ако не опитам, няма да спра нито един.

— Е, в такъв случай жална им майка на роботърговците — рече Каз. — Горките, идея си нямат какво им се пише.

Страните й поруменяха доволно. Но пък Каз открай време я смяташе за опасна.

Иней опря лакти на парапета и отпусна брадичка върху едната си длан.

— Но първо ще си ида у дома.

— В Равка?

Тя кимна.

— Да намериш семейството си.

— Да. — Преди два дни не би задала следващия въпрос от уважение към неизреченото им споразумение да не разпитват за миналото си. Сега обаче го направи: — Ами ти, Каз? Нямаш ли си друг някой, освен брат си? Майка ти и баща ти къде са?

— Момчетата от Кацата нямат родители. Изпълзели сме от каналите в пристанището.

Иней поклати глава. Гледаше как морето надига гръд с въздишка, всяка вълна — дихание. Хоризонтът бе едва видим, почти въображаема граница между черното небе и още по-черното море. Замисли се за родителите си. Не ги беше виждала почти три години. Дали са се променили за това време? Колко са се променили? Щяха ли да я приемат за своя дъщеря отново? Може би не веднага. Толкова й се искаше пак да седи с татко си на стъпалата на Фургона и да яде плодове, откъснати от някое дърво наблизо. Да види как майка й почиства талка от ръцете си, преди да се заеме с вечерята. Искаше високите южни треви и безкрайното небе над Сикурзойските планини. Там я чакаше нещо, от което тя имаше нужда. От какво се нуждаеше Каз?