Л. Смит - Борбата

От устата му още капеше кръв, когато вдигна глава, за да погледне към нея. Зелените й очи, обикновено силно присвити, сега се бяха уголемили неимоверно, показвайки само бялото си като при изпадналите в неописуем ужас коне. Побелелите й устни редяха безмълвни молби за пощада.

Стефан улови зеления колан около кръста й я изправи на крака. Момичето простена, въртейки очи тъй бясно, че малко оставаше да изхвръкнат от орбитите си. Той зарови ръка в кестенявата й коса и дръпна главата й назад, за да открие шията й, там, където жадуваше да впие зъбите си. После отметна глава назад като кобра преди смъртоносното ухапване… Каролайн изпищя и се отпусна примряла.

Пусна я. Вече се бе наситил. Щеше да се пръсне от толкова много кръв, като преял кърлеж. Никога не се бе чувствал толкова силен, толкова зареден с първична сила.

Сега бе ред на Деймън.

Изскочи от колибата на Куонсет от същото място, откъдето бе нахълтал. Обаче не в човешки облик. От прозореца излетя ловен сокол и се зарея в небето.

Новата форма беше чудесна. Силна и… жестока. А зрението му беше необичайно изострено. То го отведе там, където искаше, докато заобикаляше дъбовете в гората. Търсеше конкретна поляна.

Намери я. Вятърът се нахвърли върху него, но той се спусна спираловидно надолу с остър, пронизителен, предупреждаващ писък. Деймън, застанал долу в човешка форма, вдигна ръце, за да защити лицето си, когато соколът връхлетя върху него.

Стефан остави кървави ивици по ръцете му и чу вика на Деймън, преливащ от болка и гняв.

Вече не съм твоето малко слабо братче. Изпрати тази мисъл надолу към Деймън заедно със съкрушителен взрив на Сила. И този път съм дошъл за твоята кръв.

Усети отразената от Деймън вълна на омраза, но гласът, отекващ в съзнанието му, си оставаше закачлив. Значи това е благодарността, която ще получа, задето спасих теб и твоята годеница?

Крилете на Стефан се свиха и той отново се спусна от висините надолу към земята. Целият му свят се бе стеснил до една цел. Да убива. Насочи се право към очите на Деймън и към дебелата пръчка, която той бе вдигнал и сега въртеше, за да се предпази. Острите му нокти разкъсаха бузата на Деймън и кръвта му бликна. Добре.

Не биваше да ме оставяш жив , каза той на Деймън. Трябваше да убиеш и двама ни едновременно.

Ще се радвам да поправя тази грешка! В началото на двубоя Деймън беше сварен неподготвен, но сега Стефан усети как събира Силата си и укрепва, подготвя се за битката. Но първо може би ще ми кажеш кого се предполага, че съм убил този път.

Мозъкът на сокола не се вълнуваше от бушуващите човешки емоции, пробудени от презрителния въпрос. Докато крещеше без думи, той отново връхлетя върху Деймън, но този път тежката пръчка на Деймън го улучи. С пречупено крило соколът кацна зад гърба на Деймън.

Стефан веднага се промени и възвърна човешката си форма. Счупената ръка леко го болеше. Преди обаче Деймън да се извърне, Стефан го сграбчи и пръстите на здравата му ръка се впиха във врата на брат му, за да го завъртят като пумпал.

А когато заговори, гласът му прозвуча почти нежно.

— Елена — изрече шепнешком и се насочи към гърлото на Деймън.

Беше тъмно и много студено, а някой беше ранен. Някой се нуждаеше от помощ.

Но тя бе ужасно уморена.

Клепачите на Елена потрепнаха и се вдигнаха, но трябваше да привикне с мрака. А колкото до студа… тялото й бе измръзнало, вкочанено до мозъка на костите. Което никак не бе чудно, тъй като цялата бе затрупана с лед.

Някъде дълбоко в себе си знаеше, че това не е всичко.

Но какво се бе случило? Беше си вкъщи и спеше… не беше Денят на основателите. Беше в столовата, на сцената.

И нечие лице изглеждаше много смешно.

Беше й се събрало прекалено много, за да може да мисли. Пред очите й се носеха изкривени лица, а в ушите й звучаха части от изречения. Беше ужасно объркана. И толкова уморена.

По-добре да поспи. Ледът всъщност не беше чак толкова гаден. Приготви се пак да си легне, когато я сепнаха някакви викове.

Чу ги, ала не с ушите си, а по-скоро със съзнанието си. Викове на гняв и болка. Някой беше много нещастен.

Тя замря съвсем притихнала, опитвайки се да подреди мислите си.

После нещо съвсем леко помръдна отстрани и тя успя да го съзре с крайчеца на окото си. Катеричка. Долавяше миризмата й, която й се стори странна, може би защото никога дотогава не беше помирисвала катеричка. Животинчето се вгледа в нея с едното си черно око, след което бързо подскочи към ствола на върбата. Елена разбра, че може да го достигне, само трябва да забие нокти в кората на дървото.