Л. Смит - Борбата

— А сега на всичкото отгоре се задава и буря! — възкликна Мередит. — Чуй как фучи вятърът! Мисля, че ще завали дъжд.

— Или сняг! — изтръпна Бони. — Къде ли са отишли?

— Не ме интересува. Искам само да се прибера на топло. Ето, започва се! — Мередит ахна, когато леденият дъжд рукна. Двете с Бони се затичаха към най-близкия заслон — колибата на Куонсет.

Именно там откриха Стефан. Вратата беше открехната и Бони отскочи изплашено назад, след като надникна вътре.

— Групата на Тайлър! — изсъска тя. — Внимавай!

Стефан беше застанал между вратата и полукръга от момчета, а Каролайн бе в ъгъла.

— Той трябва да го е взел по някакъв начин. Зная, че е бил той! — казваше тя.

— Какво да е взел? — попита Мередит. Всички се извърнаха към нея.

Лицето на Каролайн се изкриви, като видя Мередит на прага. Тайлър веднага се озъби.

— Махайте се! — заповяда им. — Не се месете в това.

Но Мередит не му обърна внимание.

— Стефан, мога ли да поговоря с теб?

— След минута. Ще отговориш ли на въпроса й? Взел ли си го? — Вниманието на Стефан бе съсредоточено върху Тайлър.

— Разбира се, че ще отговоря на въпроса й. Веднага след като отговоря на твоя. — Тайлър сви месестата си ръка в юмрук и пристъпи напред. — Ще станеш за храна на кучетата, Салваторе.

Няколко от грубияните от групата на Тайлър се захилиха.

Бони отвори уста, за да каже: „Хайде да се махаме оттук“, но вместо това изрече само:

— Мостът.

Това прозвуча толкова странно, че всички я изгледаха учудено.

— Какво? — попита Стефан.

— Мостът — повтори Бони, която нямаше намерение да казва това. Очите й се разшириха, погледът й стана тревожен. Чуваше гласа, идващ от гърлото й, без да може да го контролира. Но след малко устата й се отпусна и собственият й глас се върна: — Мостът, ох, Господи! Елена е там! Стефан, трябва да я спасим… О, да побързаме!

— Бони, сигурна ли си?

— Да, о, боже… ето къде е отишла. Тя потъва! Бързо! — Вълни от гъст мрак се стовариха върху Бони. Но сега не можеше да си позволи да припадне. Трябваше да се притекат на помощ на Елена.

Стефан и Мередит се поколебаха за миг, след което Стефан се хвърли сред групата на Тайлър, разпръсвайки я с лекота. Те се втурнаха през полето към паркинга, повлекли Бони. Тайлър се затича след тях, но се спря, когато вятърът го връхлетя с цялата си мощ.

— Защо е излязла навън в тази буря? — изкрещя Стефан, щом се напъхаха набързо в колата на Мередит.

— Беше много разстроена. Мат ни каза, че е взела колата му — изрече Мередит задъхано. Вътре в колата поне беше малко по-тихо. Запали и потегли сред бушуващия вятър, като подкара опасно бързо. — Тя каза, че отива в пансиона.

— Не, тя е на моста! Мередит, карай по-бързо! О, Господи, ще закъснеем! — Сълзи се стичаха по лицето на Бони.

Мередит натисна яко педала на газта. Колата се олюля, тласкана от вятъра и суграшицата. През цялото кошмарно пътуване Бони не спря да хлипа, а пръстите й стискаха до болка седалката пред нея.

Резкият предупредителен вик на Стефан ги спаси Мередит да не ги блъсне в падналото дърво. Щом излязоха от колата, вятърът едва не ги събори.

— Прекалено голямо е, за да го отместим! Ще трябва да продължим пеша! — извика Стефан.

Разбира се, че дървото е твърде голямо, за да се помръдне, помисли си Бони, докато си проправяше път сред гъстите клони. Оказа се дъб, за нещастие с много голяма корона. Но след като се озова от другата му страна, леденият вятър отново изтри на бърза ръка всички мисли от главата й.

След минути тя започна да се вкочанява от студ, а пътят продължаваше да се вие далеч напред. Опитаха се да бягат, но вятърът ги тласкаше назад. Едва виждаха наоколо. Ако не беше Стефан, щяха да пропуснат брега на реката. Бони започна да се олюлява като пияна. Малко оставаше да се стовари на земята, когато чу Стефан да крещи нещо отпред.

Мередит я подхвана с ръка и двете отново се затичаха напред. Но като наближиха моста, разкрилата се пред очите им гледка ги закова на място.

— О, боже мой… Елена! — изпищя Бони. Мостът Уикъри се беше превърнал в маса от разпилени отломки. Предпазният парапет от едната страна беше отнесен, сякаш смазан от гигантски юмрук. Под моста в чернеещата се вода се полюшваха множество парчета дърво. А сред тях, изцяло под водата, блещукаха фаровете на форда на Мат.

Мередит също се разпищя, но към Стефан:

— Не! Не можеш да слезеш долу!

Той дори не се обърна назад. Скочи в реката и водата веднага покри главата му.