Л. Смит - Борбата

След като не откри нищо на пода, Каролайн заоглежда отново малката тетрадка. Но сега я гледаше така, сякаш беше скорпион. С внезапен жест я отвори рязко и погледна вътре — с последна надежда, че само корицата се е променила, но вътре думите са на Елена.

Сетне вдигна бавно глава и погледна претъпканата столова.

В залата отново се бе възцарила тишина и всички бяха приковали погледи в момичето със светлозелената рокля. Тогава с нечленоразделен звук Каролайн се завъртя на пети и слезе от сцената, шумно трополейки с токчетата си. Когато мина покрай Елена, запрати нещо към нея. Лицето й бе изкривено от гняв и омраза.

Бавно, с плавно движение, Елена се наведе, за да вземе това, с което Каролайн се бе опитала да я удари.

Дневникът на Каролайн.

Зад Елена настана суматоха, когато хората затичаха след Каролайн, а публиката отпред избухна в коментари, спорове и оживени разговори. Погледът на Елена откри Стефан. Той изглеждаше развълнуван и ликуващ, но в същото време не по-малко озадачен от нея. Бони и Мередит сякаш още не можеха да се опомнят. Когато погледите на Елена и Стефан се преплетоха, тя се изпълни с вълна на радост и благодарност, но второто бе по-силно.

Това беше чудо. Когато всяка надежда бе изчезнала, те бяха избавени. Бяха спасени.

И тогава зърна сред тълпата друга тъмнокоса глава.

Деймън се бе облегнал… не, направо се бе излегнал лениво върху северната стена. Устните му бяха извити в полуусмивка, а погледът му срещна дръзко нейния.

Кметът Доли беше до нея и побутвайки я напред, се опитваше да усмири тълпата и да възстанови реда. Но всичко беше напразно. Елена прочете откъса си със замаян глас на неспирно говорещата група хора, които изобщо не й обръщаха внимание. Тя също не им обръщаше внимание, дори нямаше представа какво чете. Погледът й често се стрелкаше към Деймън.

Когато свърши с откъса, аплодисментите бяха кратки, а кметът обяви последните събития за следобеда. Малко по-късно всичко бе приключило и Елена бе свободна да си тръгне.

Слезе от сцената без ни най-малка представа къде отива, но краката й сами я отведоха до северната стена. Деймън излезе през вратата и тя го последва.

Въздухът отвън бе приятно студен след претъпканото и задушно помещение, а облаците в небето се носеха в сребриста вихрушка. Деймън я чакаше.

Крачките й се забавиха, но тя не спря. Продължи да върви, докато стигна на около метър от него. Очите й се взираха изпитателно в лицето му.

Настъпи продължителна тишина, после момичето заговори:

— Защо?

— Мислех, че по-скоро ще се интересуваш как. — Потупа многозначително якето си. — Тази сутрин бях поканен на кафе, след като миналата седмица задълбочихме запознанството си.

— Но защо?

Той сви рамене и за миг по фино очертаното му лице пробягна нещо като учудване. На Елена й се стори, че и той самият не знае защо — или не иска да го признае.

— Имам си мои собствени цели — отвърна Деймън.

— Не мисля така. — Нещо се надигаше помежду им, неговата сила изплаши девойката. — Изобщо не мисля, че това е причината.

В тъмните му очи проблесна опасен пламък.

— Не ме предизвиквай, Елена.

Тя пристъпи по-близо, така че почти го докосна и го погледна.

— Мисля, че може би имаш нужда да те предизвикват.

Лицето му беше само на сантиметри от нейното и Елена никога нямаше да разбере какво щеше да се случи помежду им, защото в този миг един глас ги прекъсна.

— Значи все пак си успял да дойдеш! Толкова се радвам!

Беше леля Джудит. Елена имаше чувството, че се е озовала от един свят в друг. Примигна объркано, отстъпи назад и изпусна дъха си, който не бе осъзнала, че сдържа.

— И явно си чул представянето на Елена — продължи леля й щастливо. — Справи се отлично, Елена, макар че не разбрах какво стана с Каролайн. Напоследък момичетата в този град се държат много странно.

— Нерви — предположи Деймън със сериозно изражение. Елена я напуши смях, последван от вълна на раздразнение. Имаше защо да е благодарна на Деймън, задето ги бе спасил, но ако го нямаше Деймън, нямаше да има и проблеми. Деймън бе извършил престъпления, които Каролайн искаше да припише на Стефан.

— А къде е Стефан? — попита тя, изричайки на глас следващата си мисъл. Видя, че Бони и Мередит са сами в двора.

Лицето на леля Джудит се смръщи в неодобрителна гримаса.

— Не съм го виждала — отвърна тя кратко. После лицето й грейна в усмивка. — Хрумна ми една идея. Защо не дойдеш да вечеряш у дома, Деймън? А след това може би двамата с Елена бихте могли да…