Л. Смит - Борбата

— Престани! — обърна се Елена към Деймън. Лицето му изразяваше любезно любопитство.

— Какво да престане? — смая се леля Джудит.

— Престани! — повтори Елена на Деймън. — Знаеш какво. Престани веднага!

— Елена, държиш се много грубо! — Леля Джудит рядко се гневеше, но сега наистина бе ядосана. — Вече си твърде голяма, за да си позволяваш подобно поведение.

— Това не е грубост! Ти нищо не разбираш…

— Отлично разбирам. Държиш се така, откакто Деймън дойде на вечеря. Не смяташ ли, че един гост заслужава малко повече уважение?

Елена бе обзета от отчаяние.

— Ти дори не знаеш за какво говориш! — извика възмутено. Това вече беше прекалено. Да чува думите на Деймън от устата на леля Джудит… просто беше непоносимо.

— Елена! — Лицето на леля й почервеня. — Шокирана съм от теб! И трябва да отбележа, че това твое детинско поведение започна, откакто излизаш с онзи младеж.

— О, онзи младеж, така ли? — Елена изгледа кръвнишки Деймън.

— Да, онзи младеж! — повтори леля Джудит сърдито. — Откакто си изгуби ума по него, ти вече просто не си същата. Стана напълно безотговорна, арогантна и вече никого за нищо не зачиташ. Той ти влияе зле още от самото начало и аз повече няма да търпя това.

— О, нима? — Елена имаше чувството, че говори едновременно на Деймън и на леля Джудит, докато местеше поглед от единия към другия. Емоциите, които бе потискала през последните дни — през последните месеци, откакто Стефан се бе появил в живота й, — сега изригнаха неудържимо. Беше като огромна приливна вълна, заляла я отвътре, която не можеше да контролира.

Осъзна, че цялата трепери.

— Е, толкова по-зле, защото ще се наложи да търпиш. Никога и заради никого няма да се откажа от Стефан. Със сигурност не и заради теб! — Последното се отнасяше за Деймън, но леля Джудит ахна смаяно.

— Достатъчно! — избухна Робърт. Беше се появил заедно с Маргарет, лицето му бе потъмняло от ярост. — Млада госпожице, ако онзи младеж те насърчава да говориш така на леля си…

— Той не е онзи младеж! — каза Елена и отстъпи крачка назад, за да може да вижда лицата на всички. Осъзнаваше, че прави сцена и всички в двора я зяпат. Но на нея не й пукаше. Толкова дълго бе сподавяла чувствата си, беше потискала безпокойството и страха. Цялата тревога за Стефан, целият ужас заради Деймън, целият срам и униженията, които бе изтърпяла в училище, бяха погребани дълбоко в душата й. Но сега всичко излезе на повърхността. Бликна изведнъж като порой от непоносима ярост. Сърцето й биеше до пръсване. Ушите й пищяха. Усещаше, че вече нищо не може да я спре да нарани хората, изправени пред нея, да им даде да се разберат.

— Той не е онзи младеж — повтори тя с леден тон. — Той е Стефан и само той има значение за мен. Освен това ние сме сгодени.

— О, не ставай смешна! — прогърмя гласът на Робърт. Което вече наистина бе последната капка, преляла чашата.

— Това смешно ли е? — Тя вдигна ръката с пръстена. — Ние ще се оженим!

— Вие няма да се ожените — започна Робърт. Изведнъж всички побесняха. Деймън сграбчи ръката й и се взря в пръстена, после рязко се обърна и се отдалечи. От всяка негова стъпка се излъчваше дива омраза. Робърт от недоумение запелтечи нещо. Леля Джудит отново се разфуча:

— Елена, абсолютно ти забранявам да…

— Ти не си ми майка, че да ми забраняваш! — кресна Елена. Сълзите напираха да рукнат от очите й. Трябваше да се махне оттук, да остане сама, да бъде само с този, когото обичаше. — Ако Стефан ме потърси, кажете му, че съм отишла до пансиона! — извика тя и се втурна през тълпата.

Донякъде очакваше Бони и Мередит да я последват, но се зарадва, че не стана така. Паркингът беше препълнен с коли, но почти нямаше хора. Повечето от семействата се занимаваха с обичайните за следобеда дейности. Но наблизо беше паркиран един очукан форд пикап. До него позната фигура тъкмо отключваше вратата.

— Мат! Тръгваш ли? — Веднага взе решение. Беше прекалено студено, за да измине пеша дългия път до пансиона.

— А? Не, отивам да помогна на треньор Лиман за прибирането на масите. Само трябва да изместя форда. — Захвърли на предната седалка грамотата „Спортист на годината“. — Хей, добре ли си? — Очите му се разшириха от изненада, като видя обляното й със сълзи лице.

— Да… не. Но ще бъда добре, ако се махна оттук. Слушай, може ли да взема колата ти? Само за малко?

— Е… да, разбира се, но… знаеш ли, защо аз да не те закарам? Само трябва да се обадя на треньор Лиман.